ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Двамата се здрависаха и Хиндж каза:

— Да влезем в колата, защото някой може да ни види.

— Добра идея — съгласи се Еди.

Те влязоха в хондата.

— Къде е твоята кола? — поинтересува се Еди.

— На къмпинг съм — обясни Хиндж. — Ей там, на около миля оттук.

— О! — Уолфнагл усети, че изпитва нетърпение. От два месеца мечтаеше точно за този миг. Колко лесно изглеждаше всичко сега. — Ъ-ъ… може би… ъ-ъ, трябва да ми покажеш нещо. Нали разбираш, някаква идентификация.

Хиндж извади дебел жълт плик от вътрешния си джоб и го разклати, държейки го с два пръста за ъгълчето.

— Това трябва да ти бъде достатъчно — каза той. — Предполагам, носиш стоката?

— Ето я. — Еди извади ролка 35-милиметров филм от джоба на палтото си и я показа също с два пръста, но когато Хиндж протегна ръка, той затвори пръсти около нея. — Ами… — и потри един в друг палец и показалец, усмихнато.

Само за миг погледът на Хиндж проблесна студено, но наистина за миг и после той се усмихна. Подаде на Еди плика. Еди даде на Хиндж ролката и разпечата плика. Пачки от красиви нови стодоларови банкноти. Прелисти ги с ловкостта на крупие от Лас Вегас.

Хиндж извади бижутерска лупа от джоба си, закрепи я на окото си с вежда и размота около един фут от филма, разглеждайки го на светлината.

— Какво мислиш? — попита Еди, все още броейки.

— Дотук добре. Всичко ли снима?

— Нали е пред очите ти, приятел. Чертежите и истинската инсталация. Точно както поръча доктора, нали?

— Да.

— Всичко е там — подчерта Еди и се изхили по детски. — Не мога да повярвам, човече. Сто бона. Знаеш ли какво? Не мисля, че моят старец е направил сто бона през целия си шибан, нещастен живот.

— Поздравления.

Еди свали високата шапка, сложи плика в нея и отново я нахлупи на главата си.

— Ето какво — продължи той, — ако пожелаеш още нещо, аз съм твоят човек, окей? Мога да открадна патериците на сакат и той няма да разбере, преди да е паднал по задник.

— Ще поддържаме връзка.

— Захванах се с тази работа на девет години. Първата си кола откраднах на дванайсет. Едва можех да гледам над волана. Преди да навърша шестнайсет, вече имах към двеста поръчки. И никога не ме хванаха. Изобщо не знам как изглежда пандиза отвътре.

— Късметлия си.

— Не, талантлив съм. Може да има и малко късмет, но основното е талантът.

— Исках да кажа, че си късметлия, че никога не си бил в затвора. Как изпълни тази поръчка?

— А-а, с две думи: озовах се където трябва, когато трябва. Мерките за сигурност на платформата все едно че не съществуват. Чертежите? Е, тук вече имах късмет. Бяха ги извадили накуп една вечер, проверявайки нещо за помпената станция. Когато свършиха, помолиха ме да ги занеса долу при инженерите. Казах им „Да, няма проблем“ и се отбих в моята стая по пътя, измъкнах старата минолта и щрак-щрак, подпечатах си застрахователната полица.