ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Момчето се обърна на гръб, изпусна дълга струйка вода във въздуха и затвори очи под пръските на прибоя, които прехвърляха скалите на брега.

Много време бе изминало, откакто Еди за последен път се бе потапял в река Харлем като дете. Ах, дявол да го вземе! Чувстваше се така добре. А и защо не? Можеше да си позволи всичко това, можеше да си позволи пътуванията до райските кътчета на земята, до мотелите в Лондон, не се замисляше да плати четиристотин долара за едно смъркане. И след по-малко от час той, Еди Уолфнагл, на времето изхвърлен от морската пехота, щеше да струва чисти сто хиляди. Какво ли щяха да кажат Вини и приятелите в Канарси за това?

Хей, Вини, виж ме добре, не съм ли страшен — пътувам из рая, довечера летя първа класа, за утре имам билет на първите редове за „Роуз Боул“, а след няколко минути ще сложа сто хилядарки в двестадоларовата си шибана шапка.

И той изкрещя от удоволствие.

— Какъв път се отваря пред теб, Еди — каза той на глас.

Върна се при колата и се отправи навътре в гората, минавайки покрай другите наети хонди, паркирани безразборно пред малките къпални по пътя. Някакъв едър хаваец в червена басмена риза и измачкани панталони излезе на шосето и му махна с ръка. После показа на Еди значката си.

— Щатска полиция — произнесе хаваецът на прецизен английски. — Мога ли да видя шофьорската ви книжка, ако обичате?

— Разбира се — каза Еди. — Случило ли се е нещо?

— Не, сър. Обикновена проверка. Виждам, че сте от континента. Ще бъде добре, ако внимавате, когато напускате колата. Вземайте всички ценни предмети със себе си. На островите стават много кражби на коли. Млади пънкове, нали знаете. Грабват нещо и побягват. Точно заради тях нито една от колите под наем няма здрава ключалка. Разбиват ги, без да му мислят.

— Благодаря, полицай.

— Да, сър. Не искаме хората да си заминават бесни — и той се усмихна.

— Това ли е пътят за залива Мамалу?

— Направо и след десетина мили ще стигнете. Просто няма как да сбъркате. Но там ще трябва да завиете обратно. Има, разбира се, път през застиналата лава на Халеакала, но там могат да минат само рейнджъри. Много е опасно.

— О, смятах да постъпя точно така — каза приятелски Еди и продължи нататък.

Хиндж паркира колата си, преди да отиде на моста над „Седемте езера“, за да продължи пеша нагоре по планинските пътеки, извеждащи на края на лавното поле на Халеакала, откъдето се спусна към залива от другата страна на пътя. Преходът беше лесен, направо разходка — някакви три мили през билото. И макар да беше горещо, а влажността висока, Хиндж не се изпоти. Хиндж никога не се потеше.

На няколко ярда от пътя той зави и се върна под прикритието на плътната зеленина.