ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

На вратата тя също се обърна за миг.

Навън я обгърна тъмнината на къщата. Само една свещ в трапезарията й помогна да намери обратния път. В хола проникваше светлина от фенера в салона. Шана поспря за миг на прозореца и погледна луната, която пробягваше зад полуоголените клони на огромните дървета пред къщата.

Скърцането на кухненската врата прекъсна мечтанието й. В хола влезе Натаниел. Стресна се, като я видя:

— Шана? Мислех, че сте отдавна в леглото!

— Исках само да погледам — каза тихо тя, като че ли имаше да се извинява за нещо. — Толкова е красиво!

Сега и той погледна през кристалните стъкълца на прозореца, възхитен от омайната гледка.

— Гледате с очите на художник? — запита Натаниел. Шана тихо се засмя:

— Едно време исках да стана художничка.

— Искате ли да поговорим? — запита Натаниел. Шана се облегна на рамката на прозореца, взряна в мразовитата нощ.

— За какво, сър?

Той позабави своя отговор.

— Ами за онова, което е на сърцето ви.

— Какво смятате, че е на сърцето ми?

— Рурк — каза той тихо.

Тя погледна изпитателно лицето му — търсеше следа от неодобрение или дори от презрение, но срещна само приятелска усмивка в питащите му очи.

— Не мога да отрека — прошепна тя, насочила поглед отново към дърветата навън. Шана нервно въртеше малкия златен пръстен на пръста си. — Вече ни видяхте веднъж заедно… Може би няма да срещна вашето одобрение, но аз го обичам. Нося неговото дете под сърцето си…

— Щом е така — гласът на Натаниел бе ласкав и топъл, — защо са всичките тези фокуси? Толкова ли е страшно да се каже истината?

— Ние сме в клопка — въздъхна Шана отчаяно. — Има причини, поради които той не може да обяви за нас открито. А и аз трябва да търся пътища и средства, за да не навлека върху ни гнева на баща ми… — Шана поклати глава взряна в ръцете си. — Не мога да искам да ми обещаете, че ще мълчите, защото това би ви превърнало в мой съучастник в измамата. Мога само да се надявам, че ще запазите моята тайна. Вече не е далеч денят, когато всичко трябва да излезе на бял свят.

Натаниел мълча дълго, преди да заговори.

— Можете да разчитате на моята дискретност, Шана, но искам да ви каже нещо друго. — Той пое дълбоко въздух. — Мисля, че вие двамата сте ужасно несправедливи към всички нас. Смятате ли, че господин баща ви е някакво мрачно чудовище? Дали той наистина би пожелал да ви накаже, защото сърцето ви е изпълнено с любов? Нима виждате около себе си само врагове? Не би ли било по-добре, ако приемете, че имате съюзници и приятели, които биха ви помогнали с радост? Никога и никъде аз и моите близки не бихме оставили една жена в беда. А искам да вярвам, че и баща ви ще ви брани със зъби и нокти, ако му признаете любовта си.