— Мъжете — бъбреше Хергъс, сега вече със съвсем различен тон — всички вече закусиха и излязоха. С изключение на мистър Гейлърд. Той е много увлечен по мис Габриела.
— Алчен е тоя нахалник — просъска Шана. — Накрая наистина ще си хване някоя богата жена. Трябва да предупредя девойчето.
— Вече не е необходимо — изкиска се Хергъс с ръка в устата. — Тя вече го насоли. Каза му, че не желае непрекъснато да усеща ръката му по тялото си и че той трябва да внимава къде се разхождат ръцете му.
— Значи скоро отново ще хукне подир мен — въздъхна Шана. — Може би ще ни се удаде да изнамерим за него някоя дърта вдовица с дебело дърво да го озапти.
Хергъс поклати глава.
— Не харесва старите. Но като види млади, и очите му изпопадат. Като пътувахме през Ричмънд, той едва не си изви врата да зяпа след една хубавица, която вървеше по улицата. — Тя изпухтя и високо навири нос. — Не го ща, даже и да ми го подарят.
Шана замислено набърчи чело.
— Дали вече е говорил с Бошан и искал пари за корабостроителницата си? Добрите хора може и накрая да кажат да, само да се отърват от него.
— Не е много вероятно — изкиска се Хергъс. — Тая сутрин, като минавах през салона, нашият благородник бе потънал в разговор с милия капитан Бошан. А той не изглеждаше много очарован от думите на сър Гейлърд.
— Добре тогава — усмихна се Шана. — Може би скоро ще си тръгне. — А щом щеше да прави самопризнания пред баща си, то тогава сигурно щеше да е по-добре да знае, че благородникът не е наблизо.
Когато Шана слизаше надолу по стълбата, мисис Амелия й извика от салона.
— Елате да ни правите компания, Шана. Чаят и закуската вече ви чакат.
Шарлот и Габриела изсвириха докрай една приятна мелодия на арфата, после и те седнаха в креслата до дивана, на който бе Шана.
— Мъжете тръгнаха още рано сутринта, за да покажат на баща ви ранчото, и сега вкъщи е така тихо, че може да се чуе как перо пада на пода — засмя се Амелия.
В същия момент едно шумно издрънчаване сякаш само подсили думите й. Ужасени, дамите подскочиха, за да видят каква е причината за този шум. В рамката на вратата към салона стоеше като вкаменена една прислужничка и бе втренчила потресена очи в сервиза за чай, който й се бе изплъзнал от табличката и сега лежеше разбит на парчета на пода. А до нея сър Гейлърд си търкаше с ръка кадифената дреха и дантелата на ризата.
— Тъпа крава! Гледайте си в краката следващия път! — изсъска благородникът. — За малко щяхте да ми изцапате костюма!
Момичето безпомощно гледаше към мисис Амелия и в отчаянието си кършеше тънки ръце; тясната брадичка се разтрепери и аха да рукнат сълзи от очите й.
— Няма за какво да се притесняваш, Рейчъл! — мисис Амелия успокои приятелски момичето, отиде до нея и й помогна да събере парчетата от порцелановия сервиз.






