ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Мъжете — бъбреше Хергъс, сега вече със съвсем различен тон — всички вече закусиха и излязоха. С изключение на мистър Гейлърд. Той е много увлечен по мис Габриела.

— Алчен е тоя нахалник — просъска Шана. — Накрая наистина ще си хване някоя богата жена. Трябва да предупредя девойчето.

— Вече не е необходимо — изкиска се Хергъс с ръка в устата. — Тя вече го насоли. Каза му, че не желае непрекъснато да усеща ръката му по тялото си и че той трябва да внимава къде се разхождат ръцете му.

— Значи скоро отново ще хукне подир мен — въздъхна Шана. — Може би ще ни се удаде да изнамерим за него някоя дърта вдовица с дебело дърво да го озапти.

Хергъс поклати глава.

— Не харесва старите. Но като види млади, и очите му изпопадат. Като пътувахме през Ричмънд, той едва не си изви врата да зяпа след една хубавица, която вървеше по улицата. — Тя изпухтя и високо навири нос. — Не го ща, даже и да ми го подарят.

Шана замислено набърчи чело.

— Дали вече е говорил с Бошан и искал пари за корабостроителницата си? Добрите хора може и накрая да кажат да, само да се отърват от него.

— Не е много вероятно — изкиска се Хергъс. — Тая сутрин, като минавах през салона, нашият благородник бе потънал в разговор с милия капитан Бошан. А той не изглеждаше много очарован от думите на сър Гейлърд.

— Добре тогава — усмихна се Шана. — Може би скоро ще си тръгне. — А щом щеше да прави самопризнания пред баща си, то тогава сигурно щеше да е по-добре да знае, че благородникът не е наблизо.

Когато Шана слизаше надолу по стълбата, мисис Амелия й извика от салона.

— Елате да ни правите компания, Шана. Чаят и закуската вече ви чакат.

Шарлот и Габриела изсвириха докрай една приятна мелодия на арфата, после и те седнаха в креслата до дивана, на който бе Шана.

— Мъжете тръгнаха още рано сутринта, за да покажат на баща ви ранчото, и сега вкъщи е така тихо, че може да се чуе как перо пада на пода — засмя се Амелия.

В същия момент едно шумно издрънчаване сякаш само подсили думите й. Ужасени, дамите подскочиха, за да видят каква е причината за този шум. В рамката на вратата към салона стоеше като вкаменена една прислужничка и бе втренчила потресена очи в сервиза за чай, който й се бе изплъзнал от табличката и сега лежеше разбит на парчета на пода. А до нея сър Гейлърд си търкаше с ръка кадифената дреха и дантелата на ризата.

— Тъпа крава! Гледайте си в краката следващия път! — изсъска благородникът. — За малко щяхте да ми изцапате костюма!

Момичето безпомощно гледаше към мисис Амелия и в отчаянието си кършеше тънки ръце; тясната брадичка се разтрепери и аха да рукнат сълзи от очите й.

— Няма за какво да се притесняваш, Рейчъл! — мисис Амелия успокои приятелски момичето, отиде до нея и й помогна да събере парчетата от порцелановия сервиз.