ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Нима го считате за някакъв изкуфял старец, който не си спомня огъня на собствената си младост? За мене Орлан Трейхърн е много разумен човек с оригинален дух и много пламенност!

Натаниел направи няколко крачки към стълбището, но се обърна отново:

— Така е, така е! Вие и двамата сте несправедливи към нас. Но аз ще мълча, докато сама решите, че е дошло време. — Натаниел протегна ръка към нея: — Елате, Шана, ще ви придружа до стаята ви. Късно става.

Той тихичко се засмя. Скоро доброто му настроение се предаде и на Шана.

Но Натаниел не можа да се сдържи да не каже:

— Любопитен съм все пак колко ли време още ще можете да запазите тайната си…

Бледи слънчеви лъчи проблясваха през завесите. Полубудна, Шана се изпъна блажено в чаршафите, лениво отвори очи. Едно цветно петно на възглавницата до нея привлече погледа й; тя повдигна глава, за да се вгледа по-внимателно, и откри една роза. С усмивка тя взе цветето в ръка, вдъхна аромата му и се зарадва на уязвимата и все пак така горда красота. А стеблото беше без бодли.

— Ах, Рурк… — промълви тя.

Отпечатъкът на възглавницата до нея показваше, че е спал през нощта при нея. Щастливо усмихвайки се в тишината, тя сгуши възглавницата до гърдите си. Но за любовни мечти нямаше време. На вратата се почука.

Читать дальше

— Добро утро момиче — поздрави Хергъс весело. — Добре ли спахте?

Шана скочи от леглото и се изпъна като доволна котка.

— Много добре. И съм страшно гладна.

— Това, моето момиче — поклати скептично глава камериерката, — е един ужасяващ признак.

Шана сви рамене, самата невинност.

— Какво имате предвид?

Хергъс усърдно се зае с дрехите, които вземаше от скрина.

— Като че не знаете сама! Да не би да мислите, че не забелязвам как се стараете да не ми се показвате вече необлечена? Мисля, че е време да съобщите на мистър Рурк, че явно скоро ще става баща.

— Той отдавна знае — отвърна Шана и изчака да види колко време ще мине, докато широкото селско лице на камериерката се изкриви в гримаса.

— Ооо, неее! — Ето го вече викът на ужас. — Какво ще стане сега?

— Единствено правилното. Ще кажа на баща си. — Но тогава студената ръка на страха сграбчи сърцето й. — Надявам се, че няма да го преживее много тежко.

— Ха! — затътна Хергъс. — Можете да сте сигурна, че веднъж завинаги ще заповяда да кастрират вашия мистър Рурк, както се полага.

Шана се извърна и просветна срещу жената със зеления огън на възмутените си очи.

— Не ми говорете какво подобава! Подобава да обичам Рурк! А освен това подобава да родя дете от него! — тя тропна с крак. — А отсега нататък няма да търпя да се говори зле срещу Рурк! От никого вече!

Хергъс прекалено добре знаеше кога преминава границата на търпението на Шана и предпочете да смени темата, докато помагаше на Шана да се облече.