ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

За съжаление не ми остана време да се занимая с коняря, но бъдете сигурни, че той ще ми го върне, ако не иска жестоко да си изпати за лудориите.

Старият Бошан не изглеждаше склонен да понесе такива обвинения по адрес на прислугата си и набърчи чело, но мисис Амелия положи ръка върху неговата успокоително и едва забележимо поклати глава.

Ралстон извади часовника си и го свери с часовника върху камината. Разговорът не вървеше и отново и отново тягостно мълчание се възцаряваше в салона. Съвсем очевидно присъствието на Ралстон не допринасяше за доброто настроение.

Веднъж, в една такава дълго проточила се пауза, Орлан Трейхърн забарабани нервно с пръсти по облегалката на креслото. После спря, повдигна внимателно ръка и я загледа озадачено. Трополенето не искаше да престане и очите на всички се насочиха към него. Но постепенно барабаненето придоби по-ясен ритъм — беше конски тропот, който приближаваше. Шарлот пристъпи към прозореца, а отвън вече се чуваше и някакъв глас, който ревеше неясни заповеди.

— Войници — съобщи Шарлот от прозореца. — Поне дузина.

Във възбудата, която настана след тези думи в къщата, Питни май бе единственият, на който не му убягна доволната усмивка по лицето на Ралстон и несъмнено враждебният поглед, с който гледаше Рурк. Силно чукане отекна по вратата, малко по-късно един слуга въведе в салона английски офицер. Рурк, който стоеше при камината, се обърна с гръб към салона и се загледа в огъня. Двама войника с мускети последваха офицера и заеха място от двете страни на вратата.

— Майор Едуард Картър от ротата на Вирджиния на Девети кралски пехотен полк на Негово Величество! — представи се офицерът.

Джордж Бошан пристъпи напред към майора, назова името си и това, че по силата на кралска грамота за вечно владение е господар на този дом и на имението. Двамата си стиснаха ръце, но майор Картър остана неподвижен и официален.

— Идвам по служебно задължение — обясни той. — Моля за подслон за моите войници и конете ни с цялото полагащо ни се уважение.

Старият Бошан се усмихна тъжно.

— За съжаление тази нощ напълно изгоря конюшнята ни, г-н майор. Но пък имаме на разположение няколко плевни, а и за момчетата ви ще се погрижим.

— Както ви е удобно, сър — майорът, изглежда, се поотпусна. — Естествено не искаме да ви създаваме неудобство. — Той се покашля. — А сега трябва да ви говоря за задачата си. Получихме известие, според което във вашето владение трябва да се намира избягал убиец. Според едно анонимно писмо, пуснато в Ричмънд, убиецът се казвал Джон Рурк.

Като покров мълчанието се разпростря над стаята. Само Ралстон не изглеждаше изненадан. Шана не смееше да се помръдне, но погледът й се прокрадна към Рурк.