ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

С въздишка на примирение Рурк се обърна, погледна смело майора, лаконична усмивка проигра по устните му.

— На ваше разположение съм, майор Картър. Няма да се опитвам да избягам. — Той кимна към двамата войника на вратата — Няма да се наложи да използвате сила.

Погледите на майора обходиха салона, спряха се на напрегнатите лица на присъстващите.

— Добре. Приемам вашата декларация. Вие сте наясно, че сте под арест, нали?

Рурк кимна а майорът заповяда на войниците да напуснат салона. Картър закова поглед в Рурк и горчива усмивка се плъзна по устните му.

— Бошан! Трябваше да се сетя! — Несъзнателно майорът повтори думите, които Шана бе изрекла само няколко часа по-рано. И потънал в един очевидно болезнен спомен, той си потърка брадичката — Рурк Деверъл Бошан, ако не се лъжа.

Сега най-сетне Ралстон даде израз на почудата, която преди му липсваше. Той разтвори широко уста и направи несигурна крачка към майора.

— Ка…. — Но езикът му бе скован като краката. — Тоя? Бошан? — Той отново посочи с показалец към Рурк. — Той? Но…

Мрачните му очи подскачаха от Джордж на Амелия, от Гейбриъл на Шана, оттам към Джеремая и Натаниел. Най-много се задържаха на Гарланд, която сладко му се усмихваше насреща.

— Ах — преглътна Ралстон. Той подръпваше ръкавицата на лявата си ръка и накрая съвсем я свали, докато се отдръпна към камината и на свой ред се вторачи в жарта.

— Последния път, когато се срещнахме, бяхте още капитан — каза Рурк и посочи към пагоните на Картър.

— Наистина — майорът отново се потърка брадичката, — спомням си много добре, мистър Бошан, и съм много радостен, че този път имам повечко войници с мен.

Читать дальше

— Действително съжалявам, майоре — отвърна Рурк и извинението му звучеше искрено. — Мога да извиня поведението си само с това, че бях събуден доста грубо, без никакво обяснение. И това малко ме ядоса.

Майор Картър се засмя тъжно.

— Искрено желая да не ми се налага да съм наблизо, когато напълно ви събудят. Но не се притеснявайте прекалено много за счупената ми челюст. В мирни времена повишенията в чин са рядкост, а пък аз дължа на това нараняване — първо, че не ме уволниха, второ, че ме повишиха в чин майор. Е, да — той огледа всички, — вие очевидно сте член на семейството.

— Това е синът ми! — гласът на мисис Амелия звучеше остро. — Всичко това трябва да е някаква ужасна грешка. Сигурна съм, че Рурк е напълно невинен. И ние сме решени да използваме всички средства, за да го докажем.

— Естествено, мадам — отвърна майорът учтиво. — Трябва да ви уверя, че случаят се проучва най-внимателно. Има доста неща да проверяване. — Той се обърна към господаря на дома. — Сър, дълго яздихме от Уилямбърг дотук. Предполагам, че е горе-долу време за чай, а и виждам, че имате.