ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Той хвърли един поглед към Рурк, остави чашата настрана и продължи да чете. Най-накрая изрече на глас:

„… И така, в светлината на нови доказателства и с оглед на една молба от страна на маркиз дьо Бошан, по случая Рурк Деверъл Бошан трябва да бъдат прекратени всички съдебни процедури, докато по-нататъшните разследвания не дадат възможност за нова, обективна преценка на фактите по случая…“

Майор Картър отпусна ръка и каза:

— Това писмо носи печата както на маркиза, така и на дворянския съд. Което очевидно означава, че сте свободен, мистър Бошан.

Шана се хвърли на врата на Рурк с радостен вик и едва не го удуши от радост. Навсякъде из салона се чуваха въздишки на облекчение.

Читать дальше

— Да не искате да кажете с това, че — режещият глас на Ралстон премина като сабя през едва-що отново възвърналата се радост — един избягал убиец може просто ей така да бъде пуснат на свобода въз основа на един лист хартия? Това е несправедливост, смятам аз. Една ужасна съдебна грешка!

Майорът се изправи в цял ръст.

— Това писмо дава лаконично обяснение, сър. Жената, за която става въпрос, е била женена и освен това е поддържала връзки с други мъже. Още преди е имало сведения от мъже, които са били ограбвани от нея. В тях отново и отново е било изтъквано, че мъжете не си спомнят нищо повече, освен че са идвали в съзнание на известно разстояние от кръчмата. Също така има свидетелски показания от господа от Шотландия, които потвърждават, че мистър Бошан е дошъл при тях веднага след пристигането си от колониите. Следователно той не би могъл да е баща на детето на въпросната жена, тъй като същата е била в напреднала бременност. Освен това съществува подозрението, че съпругът й я е убил в пристъп на ревност.

— Едно порядъчно английско момиче бива убито по най-ужасяващ начин, при това е и бременно, а злосторникът се изплъзва ненаказан! — Ралстон разбираше само това, което искаше.

— Мистър Ралстон! — изрева Трейхърн.

Майор Картър небрежно се хвана за дръжката на сабята си.

— Поставяте под съмнение разпореждане на дворянския съд, сър?

Това двойно неодобрение, изразено от двама мъже с авторитет, на първо време затвори устата на пенещия се Ралстон. Но той започна да отстъпва едва когато Шана тръгна към него с проблясващи в зелените й очи светкавици.

Той запелтечи.

— Но аз само исках да кажа… Не! Не! Разбира се, че не.

— Само да посмеете да изречете с мръсните си устни още веднъж името на съпруга ми — и ще ви избода очите! — Макар че гласът й не бе по-висок от шепот, думите й кънтяха в ушите му.

— Да! Да! Имам предвид… Не. Както желаете! — Ралстон замълча, докато тя не се отдръпна от него.

Едва тогава той вдигна крак от прага на камината и си отстрани горещата пепел от ботушите. Но най-лошото още му предстоеше.