ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

В този момент долу се отвори врата, един слаб мъж с червеникава коса влезе и направи крачка настрани, за да мине Рурк. Ръцете на Рурк бяха пълни с инструменти и всякакви дървени трупчета. Червенокосият затвори вратата след Рурк и му помогна да постави товара си в ъгъла.

— Между впрочем, името ми е Джеймс Конърс, сър — каза чужденецът. — И търся мистър Питни.

Шана видя как уплашено се напрегна Гейлърд, когато червенокосият каза името си.

— Мистър Питни е тук, вътре — каза Рурк и поведе мъжа в салона.

Входното помещение бе вече празно и Билингсхъм поведе заложничката си по стълбите надолу, като я пусна да върви след него, а той самият се притискаше до стените. Размахваше пистолета си, като че го заплашва цял вражески свят. Шана се блазнеше от мисълта да избяга с неразумно смел скок, но Гейлърд я стисна още по-здраво за косата и изви болезнено главата й настрани. През затворената врата достигна гласът на шотландеца.

— Но не, аз нямах никаква причина да убия момичето си. Не знам кой го е сторил. — Шотландецът замълча, друг говореше неразбрано, след това отново се дочу шотландецът с високия си глас и натъртено „р“. — Не, не беше този там. Мизерникът, когото преследвах, бе по-едър и по-дебел. Но трябва да е тук, подлецът му, проклетник такъв. Моля за извинение, госпожи, нямате ли още един мъж вкъщи? Толкова голям приблизително. — Навярно показваше с ръце колко голям. — Така едър, като мистър Питни, бих казал. Изглеждаше като конте, облечен беше като лорд, имаше перо на шапката си. Каза, че бил рицар на кралството.

— Сър Гейлърд Билингсхъм! — се чу изпръхтяването на Рурк.

— Точно така! Това бе името! — извика шотландецът. — Сър Гейлърд Билингсхъм!

Шана искаше да се откопчи от силната хватка на Гейлърд, той обаче вдигна пистолета, за да я удари. Съвършено нелюбезно блъсна Шана напред, покрай стълбите, към задната част на къщата. Гейлърд бе подбрал хитро времето, когато прислугата бе заета в кухнята с подготовката на обяда, така че беше много лесно да се мине незабележимо през задната врата. По-късно достигнаха до жив плет, който водеше до изгорелия обор. Гейлърд накара отвлечената да прескочи оградата, след това я заблъска към малка горичка.

Под дърветата вече ги чакаха Джезабел и един кон от конюшнята на Бошан. Оседлан бе само конят на Бошанови. Върху Джезабел всъщност имаше покривало, което Гейлърд й бе хвърлил на гърба и го бе завързал с връв, на която висяха и две торби с провизии. Шана едва бе поела малко въздух под кърпата в устата си, но без да се трогва от това, Гейлърд я хвърли върху кобилата и с ремък завърза краката й под корема на коня. След това се дръпна малко назад и огледа делото си.

— Не е обичайният комфорт, мадам — изсмя се той без капка хумор, — но е съвсем уместно.