ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Рурк! Стегнете се! Така няма да успеете да помогнете на Шана.

Рурк поклати глава, като че да се съвземе, и сега забеляза, че Натаниел бе стиснал ръката му, докато баща му вземаше от вече не така непокорните ръце оръжието, към което бе посегнал лекомислено. Той се върна към действителността и макар че факелът на яростта му бе изгаснал, в стомаха му гореше все така леден огън.

На Питни, който го наблюдаваше, Рурк напомни жаден за мъст хищник; Питни бе във висша степен облекчен, че дивата ярост този път не бе отправена към него, защото сега беснеещият Рурк не бе окован. Глупакът, който бе разбудил този лъв, би направил добре, ако си плюе здраво на петите.

Трейхърн гледаше мрачно листа хартия в скута си.

Питни стана от креслото, застана зад Трейхърн и зачете зад раменете му. Докато той кършеше напрегнато ръце, гласът му проеча в напрегнатата тишина.

— Това тук, долу — той посочи към подписа на сър Гейлърд Билингсхъм, — вече съм го виждал.

— Естествено, че сте — сдъвка го Трейхърн с необичайна строгост. — Всичките му носни кърпи, ризите му носят този знак, всичко, на което може да се постави „Б“, като Бастард!

— Не! Не! — изпъшка Питни. — Имам нещо друго предвид. „Р“-то на Мили! Това не бе никакво „Р“! Та момичето не можеше нито да чете, нито да пише, и е нарисувало в пясъка, колкото е могло, каквото е видяло. Едно „Б“ с опашка надолу. Билингсхъм!

Трейхърн взе листа и го размаха пред майора.

— Вашият рицар е убил Мили!

— Ако разрешите, сър — отвърна майорът студено, — той не е моят рицар.

— Ще видите! Ще видите! — беснееше червенокосият шотландец. — Ще направи с малкото ви момиче точно това, което направи някога с моето! С проклетия си камшик и проклетия си юмрук!

Старият господин Джордж хвана пистолета си, Питни го последва, но преди да са се въоръжили другите мъже, външната врата се хлопна след Рурк. Ралстон още седеше нерешително, но Трейхърн, който се бе замислил мълчалив в креслото си, се изправи сега на бастуна си.

— Ако си мислите — изфуча той, — че ще остана тук при жените, то сте се излъгали! — Той направи две крачки с бастуна, след това го захвърли на пода и забърза след другите, без да обръща внимание на превързания си крак.

Старият мистър Джордж стигна до конюшнята, когато Рурк разпитваше вече сержанта от вахтата.

— Коне, човече! — крещеше Рурк нетърпеливо. — Взимал ли е някой коне?

— Само сър Гейлърд, сър — объркано даде сведение сержантът. — Малко преди обяд беше, когато дойде и нареди да му се оседлае един кон — каза той. — Аз му го оседлах. След това взе малката кафява кобила, тази с белезите, нали я знаете, сър? Каза, че трябвало нещо да се закара някъде. Каза също, че имал разрешението на милостивия господин — прибави сержантът малко предизвикателно.

— Добре, сержанте — успокои го Джордж Бошан.