ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Никой не ви упреква.

Възбуденото цвилене и тропот на копита накара мъжете да заобиколят. Атила тъпчеше на едно място, изправяше се на задните си крака и пръхтеше на място.

Джордж посочи с палец жребеца и попита сержанта:

— Какво му е на животното?

— Не мога да кажа, сър — сви рамене сержантът, — неспокоен стана още като дойде сър Гейлърд, и стана още по-зле, когато взеха кобилата.

Читать дальше

Джордж погледна сина си, вдигна вежди и двамата мъже си размениха многозначителни погледи. Рурк се спусна и разтвори широко вратата на конюшнята, докато бащата отиде към мястото на Атила и махна на мъжете, които стояха наоколо, да освободят пътя. Джордж издърпа резето, махна решетката и — Атила като видя вратата отворена, се втурна.

От копитата му изскачаха искри по настилката. Но на портата на обора стоеше Рурк, готов за скок, и щом гордият жребец притича край него, Рурк прокара като стрела ръка в развятата му грива и полуповлечен, полу под пружиниращата си сила се метна на гърба на Атила. Атила се изправи на задните си крака, опита се да се освободи от неочакваното си бреме. Но Рурк го притисна с колена и изсвири пронизително с уста. Конят позна ездача си, разбра също, че ще преследват един и същ дивеч, и изхвърча. Зад тях, скоро далеч след тях, Джордж и майорът даваха заповедите на хората си.

Атила обиколи господарската къща в стегнат тръс, премина през портата до изгорялата конюшня. Рурк го остави на воля, само се държеше здраво за гривата му, но не го направляваше. Преминаха през малка горичка, на поляната благородният кон спря, отметна глава и задуши във въздуха — и ето че се понесе, а копитата му чаткаха като чукове. Преминаха през гъсталаци, стигнаха до пасбището, прелетяха нататък като вихър. Мирисът на Гейлърд бе гореща следа в ноздрите на Атила — но още по-горещ бе мирисът на кобилата. Високите дъбове прелитаха като кафеникаво мъгляви сенки, ето че бяха вече на пътеката и Рурк видя пътя, който трябваше да следват. Оттук нататък Рурк направляваше жребеца, а Атила остави да го водят, защото бяха двамата едно, двамата имаха една и съща цел.

Гейлърд направи тъжна гримаса, когато хвърли поглед назад към Шана. Безпокоеше го държанието на това момиче, нейната самонадеяност. Той искаше да я види покорна, смачкана от страх. Той отстъпи назад, за да може да язди до нея. Конете вървяха в крак. Шана чувстваше малката кама на крака си. Ала не смееше да я вземе. Но този момент сигурно щеше да дойде.

Гейлърд се опитваше да я вразуми.

— Не съм жесток, мадам, а вие сте извънредно красива. Трябва само да ми окажете малко благоволение и тогава ще видите, че и моето сърце е милостиво. Не искам нищо повече, освен това — да споделя с вас един миг на наслада.