ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Който копае гроб другиму, сам пада в него. Руска пословица ВЕКТОР (мед.) — преносител, който прехвърля инфекциозен агент от един организъм на друг. Джейсън Папарис се занимаваше с търговия на килими вече почти тридесет години. Започна в края на шейсетте в атинския квартал Плака, където продаваше на американските туристи предимно овчи и кози кожи, в повечето случаи съвсем повърхностно обработени. Справяше се добре и се забавляваше, особено когато клиентите му бяха чужденки в студентска възраст, на повечето от които той любезно предлагаше нощна обиколка на любимия град и неговите забележителности. След което се намеси съдбата. В една влажна и задушна вечер в магазинчето му се появи Хелън Хърман от Куинс, Ню Йорк, и разсеяно плъзна ръка по най-скъпите килими, изложени на витрината. Романтична по характер, Хелън бързо се оказа в плен на една действително неудържима комбинация: тъжните очи на Джейсън и древната мистика на Гърция. Джейсън прояви не по-малка отзивчивост. След заминаването на Хелън обратно за Щатите, той се почувства неутешимо самотен. Между двамата се завърза оживена кореспонденция, последвана от визитата на Джейсън в Ню Йорк. Това само разпали с нова сила пламъците на чувствата им. В крайна сметка той емигрира, ожени се за Хелън и премести бизнеса си в Манхатън. И работата тръгна. Здравите дългогодишни контакти с производители на килими в Гърция и Турция бързо го превърнаха в нещо като монополист на тукашния пазар. Вместо да отваря обикновен магазин, той мъдро се насочи към търговията на едро. Операцията беше колкото проста, толкова и гениална. Нямаше назначени служители, нямаше навалица. Офис в Манхатън и склад в Куинс — това беше всичко. Доставките от чужбина почти винаги бяха предплатени и не се задържаха на склад, отвреме навреме наемаше по някой и друг с

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Беше добър работник, макар че преди две години за-малко не го уволниха заради изнасяне на служебна информация. Причината да го оставят на изпитателен срок се криеше в резултата от разследването му. Оказа се, че Вини е бил подложен на психологически натиск от страна на представители на организираната престъпност, към която някога е принадлежал и баща му. Макар и доста пострадали от действията му, Джак и Лори бяха сред тези, които се обявиха в негова защита.

Джак каза добро утро и на доктор Джордж Фонтуърт — колега патологоанатом, чийто трудов стаж в Съдебна медицина беше със седем години по-дълъг от неговия. Днес Джордж започваше 7-дневното си дежурство в приемната. Той беше човекът, който щеше да определя на кого от пристигналите през нощта мъртъвци трябва да се направи аутопсия и кой от патолозите ще я поеме. Именно по тази причина беше тук в този ранен час. Обикновено Джордж беше от вечно закъсняващите колеги.

— Изключително топло посрещане — промърмори Джак след като и Джордж не му обърна внимание, точно като Вини. Пристъпи към кафеварката и си напълни чашата от кафето, което беше направил Вини. Санитарят винаги идваше по-рано от останалия технически персонал и в случай на нужда асистираше на дежурния патолог. Варенето на кафе се приемаше като неразделна част от това асистиране.

Джак пристъпи към бюрото на Джордж и надникна през рамото му. Онзи изръмжа и отмести вестника си. Много мразеше някой да чете заедно с него. Двамата никога не бяха мелили брашно. По принцип Джак не понасяше посредствеността и отказваше да скрива отношението си към нея. Въпреки звездните референции на Джордж (той беше работил в екип с един от титаните на съвременната криминалистична патология), Джак не можеше да го уважава, просто защото никога не си даваше зор в ежедневната работа.

— Нещо интересно? — закачливо се усмихна той. Доставяше му удоволствие да дразни колегата си. Заобиколи бюрото и започна да прелиства папките на постъпилите случаи, опитвайки се да прочете поставените диагнози.

— Не пипай, подредил съм ги! — ядосано изръмжа Джордж и отмести ръката му. Действително беше подредил случаите според причините за настъпилата смърт.

— Нещо за мен? — невъзмутимо попита Джак. Един от плюсовете на тази работа се криеше във фактора изненада. Никога не знаеше с какво ще си запълни работното време. Всеки ден имаше по нещо ново — нещо, за което изобщо не можеше да мечтае докато беше офталмолог. По онова време знаеше какво го чака за три месеца напред.

— Имам един случай на инфекциозно заболяване — промърмори Джордж — Не го намирам за нещо особено, но можеш да го вземеш…

— Няма ли диагноза? — присви очи Джак.

— Има, но само предполагаема… Вероятен грип с вторична бронхопневмония.