ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро. Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца… Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок-критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате. С.К. Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи. С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Изсмукват парите ти така, както вампирите изсмуква кръвта. Без съмнение щеше да спести разходите за труд, но покупката на резервните части щеше да го довърши още преди да е започнал работа.

Опитах се да му го обясня, но той изобщо не ме слушаше. Замечтаните му очи бяха вперени в далечината. Нямах представа за какво си мисли.

Майкъл и Реджина Кънингам си бяха в къщи — тя се трудеше над една от любимите си мозайки (тази се състоеше минимум от шест хиляди парчета; би ме изкарала от кожата за не повече от петнайсет минути), а той слушаше плочите си в хола.

Не след дълго започнах да съжалявам, че не съм се отказал от тортата и млякото. Арни им съобщи какво е направил, показа им разписката и те моментално вдигнаха пушилка до небесата.

Трябва да ви е ясно, че Майкъл и Реджина бяха типични университетски преподаватели. Ласкаеха се от мисълта, че действат за благото на обществото, а за тях това означаваше да се участвува в протести. В началото на 60-те години протестираха в името на интеграцията на цветнокожите, после — срещу войната във Виетнам и когато тя свърши, дойде ред на Никсън, на въпросите на расовия баланс в училищата (можеха да ви цитират дума по дума случая Ралф Бак, докато ви приспят), на полицейската и на родителската бруталност. Освен това си падаха по разискванията. По тях се увличаха, колкото и по протеста. Готови бяха да участвуват в двайсет и четиричасови обсъждания на космическата програма, в семинари, посветени на ЕРА или на възможните алтернативи на твърдото гориво. Бяха работили по Бог знае колко „горещи телефонни линии“ — за изнасилвания, за наркомани, горещи линии, чрез които деца, избягали от къщи, могат да поприказват с приятел, както и в добрата стара ПОМОЩ ПО ТЕЛЕФОНА, където хората, намислили да се самоубият, могат да се обадят и да чуят съчувствуващ глас, който им казва: „Не го прави, приятел, имаш ангажимент към обществото.“ След като тридесетина години преподаваш в университет, си готов да се разплямпаш на момента, както кучетата на Павлов отделяли слюнка, щом прозвучи звънецът. Предполагам, че след време дори започва да ти се харесва.

Реджина (настояваха да се обръщам към тях на малко име) беше четирийсет и петгодишна ледена красавица с вид на аристократка. Успяваше да изглежда аристократична дори когато беше с дънки, които бяха обичайното й облекло. Нейната специалност беше английската литература, но когато преподаваш в университет, това не е достатъчно — все едно като те попитат от къде си, да кажеш: „От Америка.“ Специалността й беше детайлизирана и калибрирана като образ на радарен екран. Беше отличен познавач на ранните английски поети, а дисертацията й бе върху Робърт Херик.

Майкъл беше преподавател по история.