ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Посвещавам тази книга на Джордж Ромеро и Крис Форест Ромеро. Текстовете на песни, цитирани в настоящата книга, са приписани на певеца (певците или групата), най-често свързвани с тях. Това може да подразни педанта, който смята, че текстът на песента принадлежи на автора, а не на певеца. „Все едно да се припишат на Хал Холбрук творбите на Марк Твен“ — би казал същият педант. Позволете да не се съглася с него. В света на попмузиката важи принципът на „Ролинг Стоунс“ — важен е певецът, не песента. При все това изказвам благодарност на писатели и на певци — най-вече на Чък Бери, Брус Спрингстийн, Брайън Уилсън… и на Ян Бери от състава „Ян и Дийн“. Той успя да се завърне от Завоя на мъртвеца… Получаването на официално разрешение за използването на текстовете на въпросните песни се оказа трудна работа. Ето защо изказвам специална благодарност на хората, помогнали ми да си припомня песните и уредили разрешението за цитирането на текстовете. Ето имената на неколцина от тях: Дейв Марш — рок-критик и специалист по история на рокмузиката, Джеймс Фъюри, „Великият Джон Маршал“, който разтърсва с роковете си градчето ми по WACZ, брат му Пат Фъюри, специалист по старите хитове, Деби Гелър, Патриша Дънинг и Пит Батчелдър. Благодаря на всички вас, приятели, и дано старите ви плочи никога не се издраскат дотолкова, че да не можете да ги слушате. С.К. Навярно ще си кажете, че това е история за любовен триъгълник — за Арни Кънингам, Лий Кабът и, разбира се, за Кристин. Но Кристин беше на първо място, искам да го разберете. Тя беше първата любов на Арни и въпреки че не съм абсолютно сигурен (не смятам, че за тези три години съм много помъдрял), мисля, че тя беше единствената му истинска любов. Ето защо наричам трагедия онова, което се случи. С Арни израснахме в един квартал, ходихме заедно

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Изглеждаше тъжен и меланхоличен както музиката, която слушаше на грамофона си, въпреки че тъгата и меланхолията обикновено не се вписваха в образа, който се стремеше да създаде. Понякога ми напомняше какво отговорил Ринго Стар на един репортер при първото посещение на Бийтълс в Америка, когато го попитал дали наистина е толкова тъжен, колкото изглежда. „Не — отговорил Ринго, — лицето ми е такова.“ Майкъл беше като него. А освен това, в комбинация с очилата с дебели стъкла, слабото му лице го караше да прилича на карикатура на професор в хумористичен вестник. Започваше да оплешивява и носеше малка козя брадичка.

— Здрасти, Арни — каза Реджина, когато влязохме. — Здравей, Денис.

Това беше последната любезност, която ни продума този следобед.

Поздравихме я и си взехме торта и мляко, сетне се настанихме в кухненския бокс. Във фурната се печеше нещо и честно казано, миришеше отвратително. От известно време Реджина и Майкъл се опитваха да станат вегетарианци и вечерята миришеше така, като че ли пътьом Реджина е подбрала някое гнило водорасло или троскот. Надявах се да не ме поканят да остана.

Читать дальше

Грамофонът спря и Майкъл влезе в кухнята. Носеше срязани до коляното дънки и изглеждаше така, като че най-добрият му приятел току-що е умрял. Обърна се към нас с меланхоличен глас:

— Закъсняхте, момчета. Какво ново?

Отвори хладилника и затършува из него. Навярно не му харесваше миризмата на водораслото.

— Купих си кола — каза Арни и си отряза още едно парче торта.

— Какво? — извика майка му от другата стая. Рязко скочи на крака и шумно се блъсна в ръба на масичката за карти, върху която нареждаше мозайката. Трясъкът беше последван от плясъка на картончетата, които се посипаха на пода. В този момент започнах да съжалявам, че не съм се прибрал направо в къщи.

Майкъл Кънингам се извърна от хладилника и се втренчи в сина си; в едната си ръка държеше голяма ябълка, в другата — кутия кисело мляко.

— Шегуваш се — каза той и кой знае защо точно сега за пръв път забелязах, че козята брадичка, която носеше още от 1970 година или там някъде, е доста посивяла. — Арни, шегуваш се, нали? Кажи, че се шегуваш.

Реджина влезе — висока, с аристократичен вид и адски вбесена. Погледна внимателно лицето на Арни и разбра, че не се шегува.

— Не можеш да купиш кола — каза тя. — Какво говориш, за Бога? Ти си само на седемнайсет години.

Арни последователно изгледа родителите си. На лицето му бе изписано упорито, твърдо изражение, каквото не бях виждал преди. Помислих си, че ако и в училището по-често гледа така, момчетата от авторемонтната работилница няма да са толкова склонни да му се подиграват.

— Грешите — каза той. — Мога да си купя кола без никакви проблеми. Не бих могъл да я получа на кредит, но ми е разрешено да платя в брой.