Когато Арни каза на родителите си, че има намерение да се запише в курсовете по професионална подготовка, той изобщо не се шегуваше. Беше ги засегнал на болното място и при това го направи с безогледна експедитивност, която ме изуми. Не съм убеден, че някаква по-умерена тактика би му помогнала в битката срещу Реджина, но ме учуди твърдостта му, направо ми взе акъла. Работата беше там, че ако Арни прекараше последната си година в курса по ПП, колежът отиваше на кино. А за Майкъл и Реджина това беше абсурд.
— И те просто… отстъпиха?
Наближаваше време за работа, но изгарях от желание да науча всички подробности.
— Ами, не беше лесно. Казах им, че ще й намеря гараж и че няма да се явя на технически преглед, докато не получа тяхното съгласие.
— Ъ, смяташ ли, че ще се съгласят?
Хвърли ми мрачна усмивка, която беше едновременно и самоуверена и изплашена — като на секач, замахващ с брадвата над огромен пън. Сетне промълви:
— И още как. Когато съм готов, ще се съгласят на всичко.
И знаете ли какво? Аз му повярвах.
Спомням си деня,
когато я избрах сред всички трошки
и си казах на ума,
че в нея хляб има още…
„Бийч Бойс“
Можехме да вземем два часа извънреден труд този петъчен следобед, но отказахме. Взехме си чековете от канцеларията и отидохме да ги осребрим в либъртивилския клон на Питсбъргската кредитно-спестовна банка. Внесох по-голямата част от заплатата си в спестовния си влог, отделих петдесет долара за чековата си книжка (самото притежание на такава ме караше да се чувствувам възрастен — чувство, което навярно се изпарява впоследствие) и задържах двайсет в брой.
Арни взе цялата си заплата в брой.
— Ето — каза и ми подаде десетачка.
— Не — отвърнах. — Задръж я, човече. Ще ти е необходим всеки цент, за да ремонтираш тази бричка.
— Вземи! — повтори той. — Плащам си дълговете, Денис.
— В момента не ми трябват пари.
— Дръж! — настойчиво поднесе парите Арни.
Взех банкнотата, но въпреки протестите му го накарах да вземе един долар ресто.
Докато карахме през града към бараката на Льобей, Арни ставаше все по-нервен. Пусна радиото прекалено силно и заотмерва такта отначало по бедрата си, после по таблото на колата. След малко „Форинър“ запяха „Мръсно бяло момче“.
— Все едно, че пеят за мен, Арни — пошегувах се и той се изсмя твърде силно и престорено. Държеше се като човек, който чака жена му да роди. Накрая предположих, че се бои да не би Льобей да е продал колата под носа му.
Читать дальше
— Арни, успокой се! Там ще е.
— Спокоен съм, спокоен съм — каза той и ми се ухили широко и фалшиво. Този ден кожата на лицето му беше по-пъпчива от всякога и си помислих (не за първи път, нито за последен) как ли бих се чувствал на негово място, принуден ден след ден да търпя покритото си с гноящи циреи лице.
— Добре, престани да се тръшкаш.






