Но не разбирате ли, че правите от мухата слон? Тази кола… Реджина, Майкъл, излезте да я видите… — навярно вдига от нула до петдесет километра за двайсет минути, ако въобще може да се движи.
— Денис! Върви си!
Подчиних се.
Когато влизах в моя дастър, Арни изскочи от задната врата, очевидно с намерение да изпълни заканата си да напусне. Родителите му го последваха, сега вече не само кипнали, но и разтревожени. Донякъде ги разбирах. Всичко им се беше стоварило внезапно като гръм от ясно небе.
Запалих мотора и излязох на заден ход на тихата улица. Твърде много неща се бяха случили след като двамата бяхме напуснали работа преди два часа. Тогава бях толкова гладен, че можех да изям каквото ми падне (с изключение на печеното водорасло на Реджина). Сега имах чувството, че стомахът ми се е свил на топка и ще повърна още първата хапка.
Когато потеглих, тримата стояха на алеята пред гаража (поршето на Майкъл и волвото комби на Реджина бяха приютени вътре — „Те си имат коли — помислих си злобно, — какво ги е еня?“) и продължаваха да се карат.
„Свършено е — помислих си и се почувствах тъжен и подтиснат. — Ще го сразят, Льобей ще си остане с неговите двайсет и пет долара, а оня плимут ще седи там до второто пришествие.“ И преди бяха постъпвали с Арни така. Защото беше неудачник. Дори и родителите му го знаеха. Беше интелигентен, а зад невзрачната му външност се криеше остър ум и доброта.
Беше добър, но неудачник.
Родителите му го знаеха, както и ония копелета в училищната работилница, които му се подиграваха по коридорите и мажеха с пръсти очилата му.
Знаеха, че е неудачник и щяха да го сломят.
Така си мислех. Но този път грешах.
Старият ми рече: „Сине,
Ще ме накараш да се пропия,
ако не спреш да се фукаш
с тоз Линкълн-фурия.“
Чарли Райан
Появих се пред дома на Арни в шест и половина на следващата сутрин и паркирах до бордюра; не ми се влизаше вътре, макар и да знаех, че майка му и баща му са още в леглото — споменът за скандала в кухнята още беше пресен, за да се наслаждавам на обичайните кифла и кафе преди работа.
Арни не излезе в продължение на почти пет минути и започнах да се питам дали е изпълнил заканата си да се чупи. Сетне задната врата се отвори и той се запъти към мен, размахал кутията си с обяда.
Влезе, затръшна вратата и каза:
— Карай, Джийвс — това беше една от обичайните му закачки, когато беше в добро настроение.
Подкарах, изгледах го внимателно, понечих да проговоря, после реших, че е по-добре да изчакам той да започне… ако изобщо има какво да каже…
Дълго време Арни не пророни нито дума. Изминахме безмълвно по-голямата част от пътя, в колата звучеше само местната станция, която предаваше рок и соул музика. Арни разсеяно тактуваше с крак.
Най-сетне наруши мълчанието.
— Съжалявам, че снощи присъства на скандала.






