Случва се наистина да ги убият, във всяко отношение, освен във физическо; но понякога те намират нещо, за което да се вкопчат и оцеляват. Арни се държеше за мен. После си имаше Кристин. Лий се появи по-късно.
Исках просто да разберете как стоят нещата.
Арни беше роден неудачник. Не ставаше за спортист, защото нямаше перки, защото беше мършав — един и шейсет и пет висок и тежък петдесетина кила с мокри дрехи и чифт туристически боти. Не беше и сред гимназиалните интелектуалци, защото не бе книжен плъх (а тях ги смятаха за особняци в градче като Либъртивил). Беше умен, но по принцип се интересуваше единствено от авто-монтьорството. Страшен беше в тая работа. Когато станеше дума за коли, той беше истински гений. Но родителите му — и двамата преподаватели в университета в Хорликс — не можеха да позволят синът им, блестящо изкарал теста за интелигентност, да ходи на практиките за техници. Имаше късмет, че поне му разрешиха да изкара монтьорските курсове за I, II и III степен. Със зъби и нокти Арни се пребори за това. Не беше от наркоманите, защото не се друсаше. Нямаше го и в групата „Пичове-с-из-търкани-дънки «Лъки Страйк»“, защото не къркаше, а ако го удареха по-силно, се разплакваше.
А, да, нямаше го и по момичетата. Хормонът яко го беше ударил, целият беше в пъпки. Миеше си лицето пет пъти дневно, вземаше по две дузини душове на седмица и изпробва всеки крем и цяр, познат на съвременната медицина. Нищо не помогна. Лицето му приличаше на пица и явно кожата му щеше да си остане пъпчива и надупчена завинаги.
И въпреки това аз го харесвах. Имаше странно чувство за хумор и непрекъснато задаваше въпроси, измисляше загадки и бе зает със страхотни умствени гимнастики.
Читать дальше
Когато бях на седем години, Арни ми показа как да направя мравешка ферма и почти цяло лято наблюдавахме тези малки симпатяги, очаровани от трудолюбието и от адската им сериозност. Когато бяхме десетгодинишни, пак той предложи една нощ да се измъкнем от къщи и да сложим куп конски фъшкии, които взехме от обора на шосе 17, под пластмасовия кон на ливадата пред либъртивилския мотел. Арни пръв се научи да играе шах, както и покер. Показа ми как да постигам максимални резултати в играта на букви. В дъждовните дни, чак докато се влюбих (е, или поне таки си въобразявах — тя беше мажоретка и имаше фантастично тяло, по което страхотно си падах, и когато Арни изтъкна, че е тъпа като галош, не му се разсърдих) първо си помислях за него, защото той знаеше как най-добре се използват дъждовните дни, точно както знаеше как се постига максимален резултат в играта на букви. Може би така се разпознават самотните хора — винаги ще измислят нещо, с което да се занимават в дъждовните дни. Винаги можете да ги повикате. Те винаги са вкъщи. Винаги, по дяволите.






