Фаровете ми осветиха купища автомобилни части и ръждясали коли, което ме накара да се почувствувам по-потиснат и по-уморен от всякога. Сетих, се, че не съм се обадил вкъщи и че майка ми и баща ми сигурно щяха да се безпокоят.
Арни се приближи до голяма врата с надпис: „Свирни, за да влезеш.“
От мръсния прозорец до вратата се процеждаше светлина — явно собственикът бе там. Едва се сдържах да не се надвеся през прозореца и да кажа на Арни да закараме колата у дома, поне за тази нощ. Представих си как ще се натъкнем на Уил Дарнъл и на приятелчетата му, които броят откраднатите цветни телевизори, или пребоядисват задигнати кадилаци. Все едно, че Харди Бойс бяха дошли в Либъртивил.
Арни просто си седеше в колата, без да натисне клаксона, без дори да се помръдне. Точно когато възнамерявах да изляза и да го попитам какво смята да прави, той затръшна вратата и се запъти към мен. Дори в полумрака забелязах, че е ужасно притеснен.
— Имаш ли нещо против да натиснеш твоя клаксон, Денис — смирено помоли той. — Този на Кристин изглежда не работи.
— Разбира се.
— Благодаря.
Натиснах два пъти клаксона и след няколко секунди голямата врата на гаража се повдигна с дрънчене. На прага застана самият Уил Дарнъл. Големият му корем преливаше над колана му. Той нетърпеливо махна на Арни да влезе.
Обърнах колата си, паркирах я с лице към шосето и последвах приятеля си.
Гаражът беше огромен, подобен на пещера и бе необичайно тих в края на работния ден. Видях около шейсетина клетки с полегат под, всяка снабдена със закована за стената кутия за инструменти за хората, които имат проблеми с колите си, но няма с какво да ги поправят. Таванът на гаража беше висок, прорязан от грубо рендосани греди.
По всички стени бяха налепени надписи: „Показвайте инструментите за проверка“, „Предварително си запазете час за подемника“, „Наръчници по автомеханика за онези, които първи ги поискат“ и „Забранена е употребата на неприлични думи“. И още десетина други — накъдето и да погледнех, надписите се набиваха в очите ми. Уил Дарнъл явно си падаше по тях.
— Двайста клетка. Двайста клетка! — изкрещя Дарнъл на Арни с противния си, хриплив глас. — Хайде, разкарай се и изгаси мотора, преди всички да сме се удушили.
Думата „всички“ явно се отнасяше за мъжете, насядали около огромната маса в дъното на гаража. Върху нея бяха разхвърляни чипове за покер, карти за игра и бутилки от бира. Присъстващите разглеждаха придобивката на Арни — едни с насмешка, други — с погнуса.
Арни закара колата до посочената му клетка, паркира я и изгаси мотора. Синкавият дим от ауспуха му изпълни огромното, подобно на пещера помещение.
Дарнъл се обърна към мен. Беше облечен в бяла огромна като корабно платно риза и кафяви войнишки панталони.






