Дебелият му врат се стелеше на гънки, които висяха като огърлица под брадичката му.
— Малкият — изхриптя той. — Ако ти си му продал тази фъшкия, трябва да се засрамиш.
— Не съм.
Колкото и да е абсурдно, почувствах че трябва да се оправдая пред този тлъст гадняр. Нещо, което не бих направил пред собствения си баща.
— Опитах се да го разубедя.
— Явно на си се опитал достатъчно — заяви Дарнъл и се приближи към клетката.
Арни тъкмо излизаше от колата. Блъсна вратата и от калника се посипа ръжда, която се понесе във въздуха като червено облаче.
Независимо от астмата му, походката на Дарнъл беше грандиозна, почти женствена, като на човек, който през целия си живот е бил дебел и възнамерява да остане такъв. Астмата явно не му попречи да закрещи на Арни преди още приятелят ми да се е обърнал към него. Бихте го определили като човек, който не е позволил на телесните недъзи да го смелят.
Подобно на учениците в „пушкома“, подобно на Ралф от „Белия Драйв“, подобно на Бъди Репертън (боя се, че за него скоро ще стане дума), Уил Дарнъл моментално бе изпитал антипатия към Арни — нещо като омраза от пръв поглед.
— Слушай, малкия, за последен път вкарваш тази трошка тук без маркуч на ауспуха — извика той. — Следващият път ще те изхвърля, ясно ли е?
Читать дальше
— Да — отвърна Арни.
Изглеждаше някак си смален, уморен и пребит. Огромният прилив на енергия, който го беше крепил досега, се беше изпарил. Сърцето ми се късаше, като го гледах.
— Аз… — поде той, но Дарнъл го прекъсна:
— Ако искаш маркуч, ще ти струва два и петдесет на час и трябва да го поръчаш предварително. Ще ти кажа и още нещо и най-добре да си го набиеш в главата приятелче. Не понасям хлапетии като теб, не съм задължен, пък и нямам нужда. Гаражът ми е за бачкатори, които трябва да поддържат колите си, за да изкарат насъщния, не за богати колежански копелета, които се фукат с колите си по Ориндж Белт. Освен това, тук пушенето е забранено. Ако искаш да запалиш, излизаш на двора.
— Не пу…
— Не ме прекъсвай, синко, не ме прекъсвай и не ми хитрей — заяви Дарнъл и се изтъпанчи пред Арни.
Беше по-висок и по-едър и изцяло го закриваше от погледа ми.
Отново ме обзе бяс. Чувствах как душата ми възнегодува, нервите ми бяха опънати още от момента, когато паркирахме пред дома на Льобей и видяхме, че проклетата кола я няма.
Хлапетата на моята възраст не ги бръснат за нищо: след време свикваш да се правиш на „чичо Том“ пред типове като Уил Дарнъл, които мразят децата: „да, сър, не, сър, веднага, сър, разбира се, сър…“ но господи, този дебелак прекаляваше!
Внезапно го сграбчих за ръкава.
— Сър?
Дарнъл се обърна и ме изгледа. Открил съм, че когато някой чичка ми е неприятен, изпитвам необяснимото желание да му викам „сър“.
— Какво искаш?
— Ония там пушат.






