Возилото на „Мистър Софти“ тежко падна на едната си страна и се понесе към парка, съпроводено от отвратително стържене и дъжд от искри. От високоговорителите му продължаваше да се чува звънливата мелодийка от „Улица Сезам“. Двете минувачки, които с разширени от изумление очи наблюдаваха случващото се, се хвърлиха настрани, за да не бъдат пометени от носещата се към тях грамада, и успяха да се изплъзнат на косъм. Хладилният камион се удари в бордюра и бе изхвърлен на тротоара, след което се заби в стабилната ограда от ковано желязо, заобикаляща Бостънския парк, където най-накрая спря. Музиката изхълца два пъти и също замря.
Междувременно обезумелият тип, управляващ автобуса, бе изгубил окончателно и малкото контрол, който имаше над превозното средство. Продължи да лъкатуши на зиг-заг по Бойлстън Стрийт с товара си от ужасени и крещящи пътници и се качи на тротоара на около петдесет метра от мястото, където камионът на „Мистър Софти“ бе издал предсмъртния си звън, врязвайки се в тухлената фасада на едно елегантно магазинче за мебели, наречено „Ситилайтс“. Витрината се строши, а задницата на автобуса (на която пишеше „Господарка на залива“ с големи розови букви) се издигна поне на метър над асфалта. Инерцията заплашваше да го преобърне, ала масата му не го позволяваше. Каросерията остана няколко секунди във въздуха, след което се сгромоляса върху паважа, но предницата си остана забита в катурнатите канапета и скъпите кресла. Междувременно ужасените пътници се втурнаха панически напред и се изгубиха от погледа на Клей.
В същия миг се задейства алармата на магазина.
— Исусе Христе — дочу се отново същият благ глас, който се бе обадил преди малко. Художникът се обърна и видя нисичък мъж с оредяваща тъмна коса, тънки мустачки и очила с позлатени рамки. — Какво става, по дяволите?
— Не знам — промърмори Клей. Беше му трудно да говори. Много трудно. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да изтика думите от устата си. Предполагаше, че това се дължи на шока. На отсрещната страна на улицата хората тичаха, опитвайки се да се отдалечат на колкото се може повече от „Четири сезона“ и катастрофиралия автобус. Докато ги гледаше, двамина от тях се сблъскаха — турист и беглец от хотела, и се строполиха на тротоара. Клей се зачуди дали не е полудял и не халюцинира зад тапицираните стени на някоя лудница — например „Джунипър Хил“ в Огъста, — между инжекциите с торазин. — Човекът от сладоледения камион каза, че може да е дело на терористи.
— Не виждам никакви въоръжени типове — поклати глава нисичкият мъж с мустачките. — Нито пък хора с привързани за гърбовете им експлозиви.






