ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Помогни ми, човече. — Коленичи до дамата с бизнес костюма в кръвта и парчетата от счупения телефон на русокосата фея.

— Както гледам, димът се издига над Нюбъри — отбеляза човекът от „Мистър Софти“, без да се осмели да напусне убежището на хладилния камион. — Нещо е гръмнало там. Нещо голямо. Може да са терористи.

— Сигурно — кимна Клей. — Сега ми помогни.

— КОЯ СЪМ АЗ? — внезапно изкрещя Тъмнокосата фея.

Художникът съвсем бе забравил за нея. Той вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как момичето се плесва по челото с опакото на дланта си, след което се завърта бързо три пъти, заставайки почти на пръсти. Тази гледка пробуди спомена за едно стихотворение, което беше чел в часовете по литература в колежа: „Трижди опишете кръг около него.“ На Самюъл Коулридж ли беше? Брюнетката се олюля, след което, залитайки, хукна по тротоара право към една улична лампа. Не направи никакво усилие да я заобиколи и дори не протегна ръце, за да се предпази. Лицето й се удари в металния стълб и тя отстъпи назад, олюлявайки се за момент, след което отново се засили към лампата.

— Спри веднага! — изкрещя й Клей и се втурна към нея, ала се подхлъзна в кръвта на деловата дама и за малко да падне; в крайна сметка успя да запази равновесие и отново продължи, но само след миг се препъна в Русокосата фея и пак залитна.

Тъмнокосата тийнейджърка го погледна. Носът й беше счупен и долната част на лицето й бе плувнала в кръв. Над веждите й се виждаше вертикален белег, който прорязваше челото й като мълния в летен ден. Едното й око бе хлътнало в орбитата си. Момичето отвори уста, сякаш за да демонстрира как бе съсипала навярно скъпоструващия зъболекарски труд, и му се изсмя. Клей никога не забрави този смях.

После тя се обърна и побягна по тротоара, надавайки пронизителни писъци.

Зад него се чу изръмжаване на двигател, придружено от звънката мелодия на „Улица Сезам“. Клей се обърна и видя как камионът на „Мистър Софти“ се отдалечава от бордюра; в същото време един от прозорците на най-горния етаж на хотела се строши сред дъжд от стъклени парченца, които хвърляха бляскави отблясъци на фона на ясното октомврийско небе. В следващия момент от прозореца изхвръкна нечие тяло, което описа дъга в ясния есенен въздух и тупна тежко на асфалта пред „Четири сезона“. От входа на хотела се чуха още писъци. Писъци на ужас; писъци на болка.

— Не! — изкрещя Клей, докато тичаше след камиона за сладолед. — Ела и ми помогни! Трябва да ми помогнеш, копеле такова!

Шофьорът обаче не го удостои с отговор — вероятно не го чуваше заради силната музика. Клей помнеше добре думите на песничката от дните, когато още нямаше основания да вярва, че бракът му няма да продължи вечно.