И сякаш за да подчертае думите му, трета чудовищна експлозия разтърси югоизточната част на града.
— Но, там е летището. — Клей отново си даде сметка, че му е трудно не само да мисли, но и да говори. В съзнанието му изникна някакъв плосък виц: „Чухте ли за (тук попълвате вашата любима етническа група) терористи, които решили да омаломощят Америка, като започнали да взривяват летищата й?“
— И? — попита нетърпеливо мъжът с костюма от туид.
— Защо точно летището? — промърмори Клей. — Защо не небостъргача „Ханкок“ или „Пру“
7
7 Небостъргачът „Ханкок“ е най-високата сграда в Нова Англия, а „Пру“ (или „Пруденшъл Тауър“) представлява гигантски комплекс от жилищни, търговски и административни помещения. — Б. пр.
?
Мустакатият му спътник сви рамене:
— Не знам. Единственото, което знам, е, че искам да се махна колкото се може по-бързо от тази улица.
В този момент някаква групичка млади хора (мъже и жени) премина забързано покрай тях. Още с пристигането си. Клей беше забелязал, че Бостън има пълното основание да се нарече „градът на младежта“. Те поне не носеха никаква плячка и със сигурност не се смееха. Докато тичаха обаче, един от юношите извади мобилния си телефон и го доближи до ухото си.
Художникът погледна към отсрещния тротоар и видя, че до първата полицейска кола е спряла още една. Това означаваше, че в края на краищата няма нужда да използва телефона на дамата с официалния костюм. Можеше просто да прекоси Бойлстън Стрийт и да поговори с ченгетата, само дето не беше много сигурен дали наистина иска да пресече улицата. Дори и да го направеше, щяха ли полицаите да дойдат тук, за да хвърлят един поглед на припадналото момиче, при положение, че един Бог знаеше колко жертви имаше там! Докато гледаше към хотела, пожарникарите се прибраха …
— О, Господи Исусе, виж го тоя! — възкликна приглушено спътникът му. Взираше се в западния край на Бойлстън Стрийт — в посоката, откъдето идваше и Клей, предвкусвайки мига, в който щеше да се обади на жена си, за да й съобщи голямата новина. Дори бе решил как да започне: „Добри новини, скъпа — без значение как ще се развият нещата между нас, поне хлапето винаги ще има обувки.“ Тогава това му се бе сторило леко и забавно — също като в някогашните дни.
Читать дальше
Нищо забавно обаче нямаше в мъжа, който сега приближаваше към тях. Пристъпваше бавно и спокойно, изглеждаше на около петдесет и носеше официални панталони, риза и вратовръзка. По-точно, остатъци от риза и вратовръзка. Панталоните му бяха сиви, но бе абсолютно невъзможно да се определи цветът на останалата част от облеклото му, защото и ризата, и връзката му бяха оплискани с кръв. В дясната си ръка мъжът държеше нещо, което приличаше на касапски нож с острие, дълго близо половин метър.






