Човекът с разкъсаната риза и вратовръзка — увисналите му бузи и двойната гуша издаваха, че балансът между добрата храна и физическите упражнения е бил сериозно нарушен преди няколко години, внезапно прекрати своя безсмислен монолог, а на лицето му се изписа искрена изненада, граничеща с изумление.
Клей, от своя страна, бе побеснял от гняв. Ножът бе преминал през всичките картини за неговия „Тъмен скиталец“ (за него винаги си бяха картини — никога рисунки или илюстрации) и онова глухо „хряссс“ сякаш бе пронизало най-съкровените кътчета на сърцето му. Това бе глупаво, при положение че имаше копия на всяка от тях, ала не променяше начина, по който се чувстваше в момента. Острието на безумеца бе проболо Вълшебника Джон (кръстен на собствения му син, естествено), Вещера Флак, Франк и Пазителите на реда, Сънливеца Джийн, Отровната Сали, Лили Астолет, Синята вещица и, разбира се, Рей Деймън — самият Тъмен скиталец. Всички те бяха рожби на собствената му фантазия, които живееха в пещерата на въображението му и можеха да го освободят от робството да преподава изобразително изкуство в дузина селски училища, чието географско разположение го принуждаваше да изминава хиляди километри всеки месец.
Читать дальше
Клей беше почти сигурен, че ги чу как простенват, когато шведската стомана на откачения господин Двойна гуша ги изтръгна от невинния им сън.
Без изобщо да мисли за касапския нож (поне за момента), той тласна назад умопобъркания, използвайки папката си като щит. Тя се огъна като буквата „V“ около дългото острие и това го накара да побеснее още повече.
— Блет! — изрева човекът с изпокъсаната риза, докато се мъчеше да измъкне ножа си, но оръжието му се бе заклещило здраво между картините на Клейтън. — Блет ки-йам доу-рам каззалах а-баббалах!
— Ей сега ще ти фрасна един баббалах в шибания ти каззалах, копеле мръсно! — извика художникът и подложи крак на отстъпващия ненормалник. По-късно му хрумна, че тялото знае как да се бие, когато ножът опреше до кокала или по-точно, до картините му, както беше в неговия случай. Това е една от тайните, които тялото пази — като тичането, прескачането на планински поток, секса или смъртта, когато няма друг избор. Когато е подложено на изключителен стрес, то просто поема инициативата и прави това, което е необходимо, докато мозъкът стои безучастно и не може да направи нищо друго, освен да си подсвирква и да зяпа към небето. Или да съзерцава как огромен касапски нож от шведска стомана минава със съскащ звук през папката, която съпругата ти е подарила за двайсет и осмия ти рожден ден.
Откачалката се препъна в крака на Клей, точно както тялото на Клей предполагаше, че ще стане, и падна възнак на тротоара.






