Тогава защо не му кажеш какво мислиш? Той и без това няма да намери хлапето си. А ако го намери… — Том вдигна рамене. — Клей сам го каза. Колко по-лошо може да стане?
Момчето прехапа долната си устна и се замисли. Изглеждаше капнало от умора, ризата му бе изцапана с кръв.
— Момчета, идвате ли? — провикна се Дан.
— След минутка! — отвърна му Том и се обърна към хлапето: — Джордан?
Читать дальше
Хлапето обаче продължи да мълчи. Най-накрая вдигна поглед към Клей и промълви:
— Ще ти трябва друг мобилен телефон. Занеси го на място, където има покритие, и…
Клей стоеше по средата на Шосе № 160 и гледаше отдалечаващите се задни светлини на буса. Не можеше да прогони мисълта, че никога вече няма да види Том и Джордан („Повехнали рози“ — прошепна глас в съзнанието му), ала същевременно твърдо отказваше да я приеме за предчувствие. В крайна сметка досега се бяха намирали два пъти, а не казваха ли хората, че всички хубави работи стават от третия път?
Един от бродещите фони се блъсна в него. Беше мъж и половината му лице бе покрито със засъхнала кръв — първият ранен беглец от изложението на северните окръзи. Навярно щеше да види и други, ако не висеше тук, ето защо закрачи по Шосе № 160, насочвайки се отново на юг. Нямаше основателна причина да смята, че детето му е тръгнало в тази посока, но се надяваше, че някаква частичка от съзнанието на Джони — от някогашното му съзнание — помни, че домът му е на юг. Пък и Клей познаваше доста по-добре този район, отколкото местата на север от тук.
На около километър от отклонението за изложението срещна друга телефонна откачалка — този път жена, която крачеше напред-назад по шосето като капитан, сновящ по мостика на своя кораб. Тя се вторачи в него с такава настойчивост, че художникът вдигна ръце, за да реагира бързо, ако непознатата се нахвърли отгоре му. Тя обаче нямаше никакво намерение да го напада.
— Ко-па-анна та-а? — попита и в същия момент Клей чу ясно в съзнанието си: „Кой падна, татко? Кой падна?“
— Не знам — отвърна и мина покрай нея. — Не видях.
— Ке-м-са-а? — попита жената и закрачи още по-енергично, а художникът чу: „Къде съм сега?“ Този път не каза нищо, ала в мислите му изплува образът на Тъмнокосата фея, която пита: „Коя си ти? Коя съм аз?“ Ускори ход, но жената извика след него: — Кя-а-а е м-н-к-с-та Фя-а-а?
Той настръхна. В съзнанието му въпросът й отекна с болезнена яснота: „Коя е Тъмнокосата фея?“
В първата къща нямаше оръжия, но Клей намери мощен прожектор, с който осветяваше всеки от бродещите фони, които срещаше, неизменно задавайки един и същ въпрос, като в същото време се опитваше и да им го внуши по мисловен път: „Виждали ли сте едно момче?“
На алеята пред втората къща имаше страхотен „Додж Рам“, ала той не се осмели да го вземе.






