Ако Джони се скиташе някъде по пътищата, имаше голяма вероятност да не го види, дори и да кара съвсем бавно. В килера намери консерва с шунка и в движение започна да се храни. Смяташе да изхвърли остатъка в храстите, когато се натъкна на възрастен мъж, който стоеше до една пощенска кутия и го наблюдаваше с тъжни и гладни очи. Нямаше никакво съмнение, че е от фоните. Подаде му кутията и старецът я взе с треперещите си, сгърчени от артрита пръсти. Клей се опита да си представи възможно най-ясно образа на Джони в съзнанието си и каза бавно и ясно:
— Виждал ли си едно момче?
Възрастният мъж сдъвка шунката. Преглътна. Сякаш се замисли. Накрая каза:
— Да-но… го… на-ме-риш.
— Дано — въздъхна Клей. — Благодаря ти. — И продължи по пътя си.
Измина около два километра и в мазето на трета къща откри трийсеткалиброва двуцевка, заедно с три кутии с патрони. В кухнята го чакаше друга изненада — мобилен телефон, който си седеше в конзолата на зарядното върху плота. От зарядното нямаше никакъв смисъл — все пак нямаше ток, ала щом натисна бутона за включване, апаратът избипка и дисплеят се освети. Имаше само една чертичка, но това въобще не го изненада. Пунктовете за трансформация на фоните се намираха в самия край на района без покритие.
Тръгна към вратата — в едната си ръка държеше заредената пушка, в другата — фенерчето, а мобилният телефон бе закачен на колана му като каубойски пистолет, ала изтощението си каза думата и той залитна, сякаш го бяха ударили с чук по главата. Искаше да продължи, но умореното му съзнание му каза, че вече е крайно време да поспи… и че това е най-разумното решение не само за грохналия му организъм, но и за търсенето на Джони. Ако синът му беше някъде навън, сигурно бе спрял да почине, защото вече се смрачаваше… имаше голяма вероятност да не го забележи, ако продължеше да върви.
— Време е да се върнеш към дневната смяна, Клейтън — измърмори си. — Със или без фенерче няма да намериш нищо през нощта.
Къщата не беше голяма — най-вероятно тук бе живяла някаква възрастна двойка, съдейки по картините в хола, малката спалня и парапета, заобикалящ тоалетната чиния в банята. Леглото бе прилежно оправено. Клей се просна отгоре му, без да отмята завивките, само си свали обувките. Умората стовари отгоре му непосилното си бреме и крайниците му натежаха, сякаш бяха от олово. Дори да искаше, вече не можеше да се надигне. Стаята бе пропита с някакво сладникаво ухание, най-вероятно от парфюмите на старата жена, което той би нарекъл „бабешка“ миризма. Лежеше, обгърнат от гробовна тишина, и огнената преизподня на изложението вече му изглеждаше далечна и нереална като идея за комикс, който никога нямаше да нарисува. Беше прекалено чудовищна. „И за какво ти е? Нали си имаш «Тъмния скиталец» — навярно би изсумтяла Шарън.






