ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ако Джони се скиташе някъде по пътищата, имаше голяма вероятност да не го види, дори и да кара съвсем бавно. В килера намери консерва с шунка и в движение започна да се храни. Смяташе да изхвърли остатъка в храстите, когато се натъкна на възрастен мъж, който стоеше до една пощенска кутия и го наблюдаваше с тъжни и гладни очи. Нямаше никакво съмнение, че е от фоните. Подаде му кутията и старецът я взе с треперещите си, сгърчени от артрита пръсти. Клей се опита да си представи възможно най-ясно образа на Джони в съзнанието си и каза бавно и ясно:

— Виждал ли си едно момче?

Възрастният мъж сдъвка шунката. Преглътна. Сякаш се замисли. Накрая каза:

— Да-но… го… на-ме-риш.

— Дано — въздъхна Клей. — Благодаря ти. — И продължи по пътя си.

Измина около два километра и в мазето на трета къща откри трийсеткалиброва двуцевка, заедно с три кутии с патрони. В кухнята го чакаше друга изненада — мобилен телефон, който си седеше в конзолата на зарядното върху плота. От зарядното нямаше никакъв смисъл — все пак нямаше ток, ала щом натисна бутона за включване, апаратът избипка и дисплеят се освети. Имаше само една чертичка, но това въобще не го изненада. Пунктовете за трансформация на фоните се намираха в самия край на района без покритие.

Тръгна към вратата — в едната си ръка държеше заредената пушка, в другата — фенерчето, а мобилният телефон бе закачен на колана му като каубойски пистолет, ала изтощението си каза думата и той залитна, сякаш го бяха ударили с чук по главата. Искаше да продължи, но умореното му съзнание му каза, че вече е крайно време да поспи… и че това е най-разумното решение не само за грохналия му организъм, но и за търсенето на Джони. Ако синът му беше някъде навън, сигурно бе спрял да почине, защото вече се смрачаваше… имаше голяма вероятност да не го забележи, ако продължеше да върви.

— Време е да се върнеш към дневната смяна, Клейтън — измърмори си. — Със или без фенерче няма да намериш нищо през нощта.

Къщата не беше голяма — най-вероятно тук бе живяла някаква възрастна двойка, съдейки по картините в хола, малката спалня и парапета, заобикалящ тоалетната чиния в банята. Леглото бе прилежно оправено. Клей се просна отгоре му, без да отмята завивките, само си свали обувките. Умората стовари отгоре му непосилното си бреме и крайниците му натежаха, сякаш бяха от олово. Дори да искаше, вече не можеше да се надигне. Стаята бе пропита с някакво сладникаво ухание, най-вероятно от парфюмите на старата жена, което той би нарекъл „бабешка“ миризма. Лежеше, обгърнат от гробовна тишина, и огнената преизподня на изложението вече му изглеждаше далечна и нереална като идея за комикс, който никога нямаше да нарисува. Беше прекалено чудовищна. „И за какво ти е? Нали си имаш «Тъмния скиталец» — навярно би изсумтяла Шарън.