ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

През периода 1834–1907 година „Къриър & Айвс“ документират историята на Америка в знаменитите си литографии, които се радват на огромен интерес от страна на днешните колекционери. — Б. пр.

, на която бе изобразен старинен ветроходен кораб с издути от вятъра платна.

От еуфорията, обхванала Клей преди броени минути, не бе останала и следа. Междувременно Том заудря с длан по стъклото, но художникът сложи ръка на рамото му:

— Не си давай зор. Няма да ни пуснат, дори и да са живи и с всичкия си. — Замисли се над това, което беше казал току-що, и добави: — Особено ако са с всичкия си.

Нисичкият мъж го изгледа учудено.

— Ти, изглежда, не разбираш, нали?

— Моля? — повдигна вежди Клей. — Какво да разбирам?

— Нещата се промениха — отбеляза Том. — Не могат да ни оставят отвън. — Той престана да удря по стъклото, приближи лице до него и извика. Клей си каза, че спътникът му има доста силен глас за дребничкия си ръст.

— Хей! Хей, вие вътре!

Тишина. Във фоайето не се промени нищо. Възрастното пиколо продължи да лежи върху червения килим, а литографията си стърчеше все така невъзмутимо от задника му.

— Хей, вие, по-добре отворете вратата! Човекът, с когото съм, си е платил за точи хотел, аз съм негов гост! Отворете, или ще взема паве и ще разбия стъклото! Чувате ли ме?

— Паве? — повтори невярващо Клей и се засмя. — Паве ли каза? Откъде го измисли това паве! — Започна да се смее по-силно. Просто не можеше да спре. В следващия момент обаче някакво движение привлече погледа му. Озърна се и забеляза една тийнейджърка, която стоеше малко по-нагоре на улицата и ги наблюдаваше с ужасените си сини очи. Носеше бяла рокля, изцапана с кръв отпред. Още кръв бе засъхнала под носа й, по устните и брадичката й, ала Клей не забеляза да има други рани. Освен това момичето изобщо не изглеждаше ненормално; по-скоро беше в шок. Случилото се явно я бе потресло до смърт.

— Добре ли си? — попита художникът. Пристъпи към девойката и тя веднага направи крачка назад. Клей си каза, че при създалите се обстоятелства едва ли може да я вини. Спря и вдигна ръка, сякаш беше полицай, който й дава знак да спре.

Том погледна момичето, след което отново заудря с длан по стъклото — този път с такава сила, че старата дървена рамка задрънча.

— Давам ви последен шанс! — извика. — Последен шанс, след което разбивам стъклото!

Клей тъкмо се обръщаше да му каже, че номерът няма да мине, когато една плешива глава изникна зад бюрото на рецепцията досущ като перископ на подводница. Художникът разпозна тази глава, преди още да види лицето на собственика й; тя принадлежеше на чиновника, който го бе настанил вчера и бе заверил талона му за паркиране; същият чиновник, който тази сутрин го беше упътил как да стигне до хотел „Копли Скуеър“.