ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

За негово нещастие обаче главата, върху която косата му все още растеше (Клей беше чел някъде, че косата и ноктите продължават да растат и след смъртта), бе ужасно изкривена на една страна, сякаш го бяха обесили.

— Франклин е на работа в този хотел от трийсет и пет години — информира ги чиновникът. — Или поне така казваше на всекиго от гостите. Често забравяше, че го е казал, и го повтаряше отново.

Този префърцунен акцент лазеше по обтегнатите нерви на Клей, Каза си, че ако дърдоренето му беше пръдня, щеше да звучи като хартиена свирка, надута от дете с астматичен пристъп.

— Някакъв мъж излезе от асансьора — продължи плешивият чиновник и мина зад бюрото си — явно там се чувстваше на сигурно място. Лампата на стената озари лицето му и Клей видя колко е блед. — Една от откачалките. Франклин имаше лошия късмет да стои точно пред вратите на асансьора, когато онзи…

— Предполагам, че дори не ви е минало през ума да извадите проклетата картина от задника му — рече Клей, след което се наведе, вдигна литографията на „Къриър & Айвс“ и я сложи на диванчето. Сетне свали крака на мъртвеца от възглавничката. Вкочаненият крак тупна на пода със звук, който Клей прекрасно познаваше. В повечето комикси го описваха като „КЛАН“.

— Мъжът от езерото го фрасна веднъж с юмрука си — разказваше служителят — и ударът запрати горкия Франклин в отсрещната стена. Мисля, че си строши врата. При всички положения това събори литографията. Когато Франклин се блъсна в стената, тя падна отгоре му. Той явно си мислеше, че изясняването на тези подробности го оневинява напълно.

— Какво стана с мъжа, който го удари? — попита Том.

— Откачалникът?

— Къде отиде?

— Навън. Тогава реших, че най-мъдрото решение ще бъде да заключа вратата. След него — уточни и ги изгледа с някаква смесица от страх и мръснишко любопитство, която се стори на Клей особено отвратителна. — Какво става навън? Много ли е зле?

— Мисля, че и сам знаеш как е — отвърна Клей. — Нали затова си заключил вратата?

— Да, но…

— Какво казаха по телевизията? — понита Том.

— Нищо — вдигна рамене чиновникът. — Няма сигнал от… — Той погледна часовника си. — Вече от половин час.

— Ами радиото?

Рецепционистът хвърли на мустакатия мъж превзет поглед, който сякаш казваше: „Сигурно се шегуваш“. Художникът вече започваше да си мисли, че плешивкото би могъл да напише книга със заглавие „Как да бъдем намразени за отрицателно време“.

— Радио? Радио на това място? В този хотел? Бъзикаш се.

Изведнъж прокънтя пронизителен вик, в следващия момент момичето с окървавената бяла рокля отново изникна пред вратата и заблъска с длани по нея. Клей забеляза, че тийнейджърката хвърля изплашени погледи през рамо, и се втурна към нея.

— Вратата е заключена! — извика му Том. — Забрави ли?

Не, не беше забравил.