Той отново се замисли над онова, което Джордан беше казал, преди да се качи в бусчето и да потегли към северните гори, където нямаше клетъчно покритие: „Ако червеят продължи да мутира, последните трансформирани няма да бъдат нито нормита, нито фони.“
Тоест същества като Тъмнокосата фея, само че още по-безумни. „Коя си ти? Коя съм аз?“ Виждаше тези въпроси в погледите им и подозираше — не, знаеше, че питат точно това, когато ломотят неразбираемите си фрази.
Той продължаваше да пита: „Виждали ли сте това момче?“ и да се опитва мислено да изпраща образа на Джони, но вече бе изгубил надежда, че ще получи смислен отговор. Повечето пъти нямаше отговор. Следващата нощ спа в една каравана на около осем-девет километра северно от Гърливил, а сутринта, някъде около девет, забеляза дребно същество, седнало на бордюра пред единствения ресторант в невзрачния център на градчето.
„Не може да бъде“ — помисли си, но ускори крачка и когато приближи на достатъчно разстояние, за да се увери, че това е дете, не дребен мъж, затича напред. Раницата подскачаше и го удряше по гърба. Стигна мястото, откъдето започваше оскъдната тротоарна ивица на Гърливил, и подметките му зачаткаха по бетона. Беше момче.
Кльощаво момче с коса до раменете и фланелка на „Ред Сокс“.
— Джони! — изкрещя Клей. — Джони, Джони-Джий! Момчето стреснато се обърна и глуповато зяпна. Погледът му изразяваше само смътен страх. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще хукне нанякъде, ала преди да побегне, Клей го притисна в прегръдките си и обсипа с целувки мръсното му безизразно лице.
— Джони! — прошепна. — Джони, дойдох да те взема… Вече съм при теб. Дойдох да те взема… Дойдох да те взема…
След известно време — може би, защото човекът, който го прегръщаше, го вдигна във въздуха и го завъртя, момчето обви ръце около шията му и се притисна към него. И каза нещо. Клей не искаше да повярва, че това е някаква произволна вокализация, безсмислена като свистенето на вятъра в гърлото на празна бутилка. Беше дума. Можеше да е „та-а-а-а-тък“, сякаш момчето се бе опитало да каже „оттатък“.
А можеше да е и „татик“, както за първи път през живота си — на шестнайсетмесечна възраст — Джони бе нарекъл баща си.
Клей се вкопчи във втората възможност. Вярваше, че бледото, мръсно, отмаляло от глад дете, притиснало се към гърдите му, го е нарекло татко.
Седмица по-късно обаче си каза, че се е вкопчил в това като удавник за сламка. Един звук, който би могъл да е дума, и една дума, която би могла да е „татко“.
Сега момчето спеше на походно легло в дрешника в спалнята, защото само си бе избрало това място и защото на Клей му писна да го измъква изпод леглото. Тесният като утроба дрешник явно го успокояваше. Навярно това беше част от трансформацията, през която той и другите бяха минали.






