ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Той отново се замисли над онова, което Джордан беше казал, преди да се качи в бусчето и да потегли към северните гори, където нямаше клетъчно покритие: „Ако червеят продължи да мутира, последните трансформирани няма да бъдат нито нормита, нито фони.“

Тоест същества като Тъмнокосата фея, само че още по-безумни. „Коя си ти? Коя съм аз?“ Виждаше тези въпроси в погледите им и подозираше — не, знаеше, че питат точно това, когато ломотят неразбираемите си фрази.

Той продължаваше да пита: „Виждали ли сте това момче?“ и да се опитва мислено да изпраща образа на Джони, но вече бе изгубил надежда, че ще получи смислен отговор. Повечето пъти нямаше отговор. Следващата нощ спа в една каравана на около осем-девет километра северно от Гърливил, а сутринта, някъде около девет, забеляза дребно същество, седнало на бордюра пред единствения ресторант в невзрачния център на градчето.

„Не може да бъде“ — помисли си, но ускори крачка и когато приближи на достатъчно разстояние, за да се увери, че това е дете, не дребен мъж, затича напред. Раницата подскачаше и го удряше по гърба. Стигна мястото, откъдето започваше оскъдната тротоарна ивица на Гърливил, и подметките му зачаткаха по бетона. Беше момче.

Кльощаво момче с коса до раменете и фланелка на „Ред Сокс“.

— Джони! — изкрещя Клей. — Джони, Джони-Джий! Момчето стреснато се обърна и глуповато зяпна. Погледът му изразяваше само смътен страх. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще хукне нанякъде, ала преди да побегне, Клей го притисна в прегръдките си и обсипа с целувки мръсното му безизразно лице.

— Джони! — прошепна. — Джони, дойдох да те взема… Вече съм при теб. Дойдох да те взема… Дойдох да те взема…

След известно време — може би, защото човекът, който го прегръщаше, го вдигна във въздуха и го завъртя, момчето обви ръце около шията му и се притисна към него. И каза нещо. Клей не искаше да повярва, че това е някаква произволна вокализация, безсмислена като свистенето на вятъра в гърлото на празна бутилка. Беше дума. Можеше да е „та-а-а-а-тък“, сякаш момчето се бе опитало да каже „оттатък“.

А можеше да е и „татик“, както за първи път през живота си — на шестнайсетмесечна възраст — Джони бе нарекъл баща си.

Клей се вкопчи във втората възможност. Вярваше, че бледото, мръсно, отмаляло от глад дете, притиснало се към гърдите му, го е нарекло татко.

Седмица по-късно обаче си каза, че се е вкопчил в това като удавник за сламка. Един звук, който би могъл да е дума, и една дума, която би могла да е „татко“.

Сега момчето спеше на походно легло в дрешника в спалнята, защото само си бе избрало това място и защото на Клей му писна да го измъква изпод леглото. Тесният като утроба дрешник явно го успокояваше. Навярно това беше част от трансформацията, през която той и другите бяха минали.