ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Джони панически побягна, когато се натъкнаха на кола с ключове на таблото, ала след като потеглиха, се усмири и движението сякаш го хипнотизира. Дори намери бутона за сваляне на стъклото, затвори очи, облегна се назад и остави вятърът да гали лицето му. Клей наблюдаваше как дългата и мръсна коса на сина му се развява от въздушното течение и си каза: „Мили Боже, все едно возя куче!“

След няколко часа стигнаха до препятствие, което не можеха да заобиколят. Клей спря колата и докато помагаше на сина си да слезе, забеляза, че Джони се е подмокрил. „Явно е забравил и да ходи до тоалетната — отчаяно си каза Клей. — Боже милостиви!“ Положението обаче не се оказа толкова трагично. Да, момчето наистина се беше отучило, но ако спреше и го заведеше на някоя поляна, Джони уринираше. А когато трябваше да свърши другата работа, клякаше и гледаше замечтано към небето. Може би наблюдаваше полета на птиците, а може би не.

Забравил бе онова, на което го бяха учили като малък, но пък ходеше по нужда на определени места. Сравненията с кучетата, които Клей бе притежавал, се натрапваха от само себе си.

Само че кучетата не се будеха всяка нощ, надавайки ужасени писъци.

Първата нощ прекараха в къща, която се намираше недалеч от магазинчето в Нюфийлд, и когато писъците започнаха, Клей си помисли, че синът му умира. Момчето бе заспало в прегръдките му, но когато художникът се събуди, Джони вече не беше в леглото, а под него. Пропълзя в тясното пространство — прахът едва не го задуши, а дървената рамка беше едва на сантиметър от главата му, и протегна ръка към треперещото момче, ала сякаш докосна метална релса. Изглеждаше невъзможно малко момче да надава такива нечовешки крясъци — след малко Клей осъзна, че ужасеното му съзнание ги подсилва. Имаше чувството, че всички косъмчета по тялото му — включително и тези по слабините — са щръкнали като наелектризирани.

Джони крещя в продължение на петнайсетина минути, след което писъците му секнаха внезапно, както бяха започнали. Тялото му се отпусна. Клей притисна глава до мършавите му гърди, за да се увери, че диша.

Някак го измъкна и го положи върху леглото. Просна се до него и лежа с отворени очи в продължение на час, когато сънят най-накрая го победи. На сутринта установи, че отново е сам — Джони пак бе пропълзял под кревата. Досущ като пребито куче, което гледа да се скрие някъде. Не бе характерно за предишното поведение на фоните…, но естествено Джони не беше като тях. Джони беше нещо ново, нещо друго, нещо различно, Господ да му е на помощ.

Сега се намираха в уютната къщичка на пазача до спрингвейлския музей по дървообработване. Имаха предостатъчно провизии, печка с дърва и прясна вода за пиене от ръчната помпа.