Джони панически побягна, когато се натъкнаха на кола с ключове на таблото, ала след като потеглиха, се усмири и движението сякаш го хипнотизира. Дори намери бутона за сваляне на стъклото, затвори очи, облегна се назад и остави вятърът да гали лицето му. Клей наблюдаваше как дългата и мръсна коса на сина му се развява от въздушното течение и си каза: „Мили Боже, все едно возя куче!“
След няколко часа стигнаха до препятствие, което не можеха да заобиколят. Клей спря колата и докато помагаше на сина си да слезе, забеляза, че Джони се е подмокрил. „Явно е забравил и да ходи до тоалетната — отчаяно си каза Клей. — Боже милостиви!“ Положението обаче не се оказа толкова трагично. Да, момчето наистина се беше отучило, но ако спреше и го заведеше на някоя поляна, Джони уринираше. А когато трябваше да свърши другата работа, клякаше и гледаше замечтано към небето. Може би наблюдаваше полета на птиците, а може би не.
Забравил бе онова, на което го бяха учили като малък, но пък ходеше по нужда на определени места. Сравненията с кучетата, които Клей бе притежавал, се натрапваха от само себе си.
Само че кучетата не се будеха всяка нощ, надавайки ужасени писъци.
Първата нощ прекараха в къща, която се намираше недалеч от магазинчето в Нюфийлд, и когато писъците започнаха, Клей си помисли, че синът му умира. Момчето бе заспало в прегръдките му, но когато художникът се събуди, Джони вече не беше в леглото, а под него. Пропълзя в тясното пространство — прахът едва не го задуши, а дървената рамка беше едва на сантиметър от главата му, и протегна ръка към треперещото момче, ала сякаш докосна метална релса. Изглеждаше невъзможно малко момче да надава такива нечовешки крясъци — след малко Клей осъзна, че ужасеното му съзнание ги подсилва. Имаше чувството, че всички косъмчета по тялото му — включително и тези по слабините — са щръкнали като наелектризирани.
Джони крещя в продължение на петнайсетина минути, след което писъците му секнаха внезапно, както бяха започнали. Тялото му се отпусна. Клей притисна глава до мършавите му гърди, за да се увери, че диша.
Някак го измъкна и го положи върху леглото. Просна се до него и лежа с отворени очи в продължение на час, когато сънят най-накрая го победи. На сутринта установи, че отново е сам — Джони пак бе пропълзял под кревата. Досущ като пребито куче, което гледа да се скрие някъде. Не бе характерно за предишното поведение на фоните…, но естествено Джони не беше като тях. Джони беше нещо ново, нещо друго, нещо различно, Господ да му е на помощ.
Сега се намираха в уютната къщичка на пазача до спрингвейлския музей по дървообработване. Имаха предостатъчно провизии, печка с дърва и прясна вода за пиене от ръчната помпа.






