ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Сега можем ли да тръгваме, о, велики Худини? — попита Том, но и на неговото лице бе грейнала усмивка и дребните му зъби проблясваха под светлината на аварийните лампи.

— Само да й направя колан. Така Алис ще може да носи ножа и едната торба със сандвичите. Ти пък вземи плика с водата. — Сгъна покривката на триъгълник, след което я омота, докато се получи здрав пояс; сетне прекара този пояс през дръжките на торбата и го завърза на кръста на момичето, затъквайки ножа от дясната страна. — Готово!

— Не подозирах, че си бил такъв сръчко — смигна му нисичкият мъж.

— Аз съм художник — усмихна се Клей, в същия миг навън отекна такава експлозия, че подът потрепери. Чашата, която стоеше на ръба на масата, падна и се разби на парчета. И тримата мигом погледнаха натам. Художникът искаше да каже на спътниците си, че не вярва в поличби, ала така само щеше да влоши нещата. Въпреки това го стори.

Клей настоя да се върнат в „Атлантик Авеню Ин“, преди да тръгнат на път. Трябваше да вземе папката си, която бе забравил във фоайето, както и да потърсят някакъв калъф за ножа на Алис. Освен това смяташе, че трябва да дадат на Рикарди още един шанс. Беше изненадан да открие, че стремежът му да помогне на плешивия надделява дори над желанието му да прибере папката с картините си. Явно бе развил някаква странна симпатия към служителя от рецепцията. Когато сподели това с Том, онзи кимна:

— Изпитвам абсолютно същото към аншоата върху пица. Всеки път, когато я видя, си казвам, че комбинацията от сирене, доматен сос и мъртва риба е отвратителна, но в следващия миг апетитът ми надделява и не мога да й устоя.

На улицата бушуваше виелица от черна пепел и сажди. Алармите на колите пищяха като обезумели, противопожарните звънци им пригласяха. Във въздуха не се усещаха горещи вълни, но Клей чуваше пращенето на огъня в южна посока. Мирисът на изгоряло също се беше усилил. Някакви хора крещяха в далечината, ала това беше в парка — там, където Бойлстън Стрийт се разширяваше.

Когато се озоваха пред вратите на „Атлантик Авеню Ин“, Том помогна на Клей да отмести стола с висока облегалка, който подпираше външната врата, фоайето бе потънало в сумрак, бюрото на рецепцията и малкото диванче бяха само плътни сенки; ако Клей не беше влизал тук и преди, едва ли щеше да определи какво представляват тези сенки. Над асансьорите мъждукаше крушка, генераторите за аварийно захранване бръмчаха като конски мухи някъде в сутерена.

— Господин Рикарди? — извика Том. — Господин Рикарди, дойдохме да проверим дали не сте размислили.

Никой не му отговори. Алис изчака няколко секунди и почука по стъклото, щръкнало като зъб в рамката на вратата.