— Смятам да заключа вратите и да върна столовете по местата им — информира ги Рикарди. — Ако изпаднете в затруднение — ако се натъкнете на онези хора в „Метрополитан“, например, и ви се наложи да се изтеглите, само извикайте: „Рикарди, Рикарди, пуснете ни вътре!“ Така ще знам, че е безопасно да отключа вратата. Разбрахте ли?
— Да — кимна Клей и стисна кльощавото рамо на чиновника. Онзи потръпна, ала не понечи да се отмести (въпреки че от изражението му си личеше, че никак не обича да се отнасят с него по този начин). — Вие сте свестен човек. В началото си мислех, че не е така, ала се оказа, че съм грешал.
— Старая се да давам най-доброто от себе си — резервирано каза плешивият. — Само запомнете.
— Ще запомним — усмихна се Том. — Навярно ще се забавим там десетина минути. Ако междувременно се случи нещо, извикайте и ще ви се притечем на помощ.
Читать дальше
— Добре — кимна служителят, ала Клей не мислеше, че ще го стори. Не знаеше защо си помисли така — нямаше никаква логика в това човек да не изкрещи, когато се намира в опасност (особено, ако знаеше, че така би могъл да спаси живота си), въпреки това Клей бе сигурен, че интуицията му не го лъже.
— Моля ви, размислете, господин Рикарди — каза Алис. — Знаете, че в Бостън не сте в безопасност.
Ала чиновникът само отмести поглед и Клей си каза: „Ето как изглежда човек, който решава, че рискът от смъртта е за предпочитане пред риска от промяна.“
— Да вървим — рече той. — Да си направим няколко сандвича, преди токът да е спрял.
— Няма да е зле да се запасим и с малко бутилирана вода — добави Том.
Токът спря точно когато опаковаха последния сандвич, застанали в спретнатата, излъскана до блясък кухня на ресторант „Метрополитан“. Междувременно Клей бе направил още три опита да се свърже с Мейп — първия път с къщата, която продължаваше да смята за свой дом, втория — с основното училище, където преподаваше Шарън, и третия — с прогимназията „Джошуа Чембърлейн“, където учеше Джони. В нито един от трите случая не успя да преодолее бариерата на цифрите 2, 0 и 7 — регионалния код на Мейн.
Когато осветлението в „Метрополитан“ угасна, Алис изкрещя и на Клей му се стори, че в помещението се възцари пълен мрак. Аварийното захранване се включи само след секунда, но девойката не се успокои. Държеше се за Том с едната ръка, а в другата стискаше ножа за хляб, с който бе нарязала сандвичите. Очите й бяха широко отворени и изглеждаха някак плоски.
— Алис, остави този нож — каза Клей с малко по-остър тон, отколкото възнамеряваше, — преди да си клъцнала някой от нас.
— Или себе си — добави Том с благия си, успокояващ глас. Очилата му проблеснаха на фона на аварийното осветление.
Тийнейджърката остави на масата ножа, след което отново го взе.
— Искам го — рече. — Искам да го взема, Клей.






