ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Смятам да заключа вратите и да върна столовете по местата им — информира ги Рикарди. — Ако изпаднете в затруднение — ако се натъкнете на онези хора в „Метрополитан“, например, и ви се наложи да се изтеглите, само извикайте: „Рикарди, Рикарди, пуснете ни вътре!“ Така ще знам, че е безопасно да отключа вратата. Разбрахте ли?

— Да — кимна Клей и стисна кльощавото рамо на чиновника. Онзи потръпна, ала не понечи да се отмести (въпреки че от изражението му си личеше, че никак не обича да се отнасят с него по този начин). — Вие сте свестен човек. В началото си мислех, че не е така, ала се оказа, че съм грешал.

— Старая се да давам най-доброто от себе си — резервирано каза плешивият. — Само запомнете.

— Ще запомним — усмихна се Том. — Навярно ще се забавим там десетина минути. Ако междувременно се случи нещо, извикайте и ще ви се притечем на помощ.

Читать дальше

— Добре — кимна служителят, ала Клей не мислеше, че ще го стори. Не знаеше защо си помисли така — нямаше никаква логика в това човек да не изкрещи, когато се намира в опасност (особено, ако знаеше, че така би могъл да спаси живота си), въпреки това Клей бе сигурен, че интуицията му не го лъже.

— Моля ви, размислете, господин Рикарди — каза Алис. — Знаете, че в Бостън не сте в безопасност.

Ала чиновникът само отмести поглед и Клей си каза: „Ето как изглежда човек, който решава, че рискът от смъртта е за предпочитане пред риска от промяна.“

— Да вървим — рече той. — Да си направим няколко сандвича, преди токът да е спрял.

— Няма да е зле да се запасим и с малко бутилирана вода — добави Том.

Токът спря точно когато опаковаха последния сандвич, застанали в спретнатата, излъскана до блясък кухня на ресторант „Метрополитан“. Междувременно Клей бе направил още три опита да се свърже с Мейп — първия път с къщата, която продължаваше да смята за свой дом, втория — с основното училище, където преподаваше Шарън, и третия — с прогимназията „Джошуа Чембърлейн“, където учеше Джони. В нито един от трите случая не успя да преодолее бариерата на цифрите 2, 0 и 7 — регионалния код на Мейн.

Когато осветлението в „Метрополитан“ угасна, Алис изкрещя и на Клей му се стори, че в помещението се възцари пълен мрак. Аварийното захранване се включи само след секунда, но девойката не се успокои. Държеше се за Том с едната ръка, а в другата стискаше ножа за хляб, с който бе нарязала сандвичите. Очите й бяха широко отворени и изглеждаха някак плоски.

— Алис, остави този нож — каза Клей с малко по-остър тон, отколкото възнамеряваше, — преди да си клъцнала някой от нас.

— Или себе си — добави Том с благия си, успокояващ глас. Очилата му проблеснаха на фона на аварийното осветление.

Тийнейджърката остави на масата ножа, след което отново го взе.

— Искам го — рече. — Искам да го взема, Клей.