ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Знаеше обаче, че тя няма да го направи; това беше deja-vu от възможно най-смущаващата разновидност. Тийнейджърката продължи да стиска обувчицата, докато се приближиха до входната врата и Том пъхна ключа си в ключалката. „Сега ще чуем котарака — помисли си Клей. — Рейф.“ Така и стана. В следващия миг животното, което бе спасило живота на Том Маккорт, протяжно измяука от вътрешността на къщата, сякаш приветстваше новодошлите.

Том се наведе и Рейф — или Рейфър; и двете бяха съкратени от Рафаел — скочи в обятията му, мъркайки силно, после надигна глава и подуши грижливо подстриганите мустачки на Том.

— Ти също ми липсваше — рече господарят му. — Всичко е забравено, повярвай ми. — Понесе Рейфър през закритата веранда, като нежно го милваше по главата. Алис го последва. Клей влезе последен; той затвори вратата след себе си и пусна резето, преди да последва спътниците си.

— Вървете направо — каза, когато тръгнаха по тъмния коридор. Миришеше на лак за мебели и кожа — аромат, който Клей свързваше с мъжете, водещи спокоен начин на живот, където не винаги присъстваха жени. — Кухнята е втората врата вдясно. Коридорът е широк, ала от двете страни има маси и е тъмно като в рог. Впрочем и сами ще го видите.

— Не думай — рече Клей. — Ха-ха.

— Имаш ли фенерче?

— И малко фенерче, и голям фенер. В мазето са, но за да ги взема, трябва да мина през кухнята.

Последваха го по коридора. Клей чуваше тежкото дишане на Алис — девойката се стараеше да не се поддава на въздействието на непознатата обстановка, но това не беше лесно. По дяволите, не беше лесно дори и за него. Пълният мрак го объркваше и той би дал всичко за малко светлина, ала…

Коляното му се удари в една от масите, за които Том беше споменал, в същия миг нещо изтрака тъй силно, сякаш щеше да се счупи всеки момент. Той изтръпна, очаквайки трясък и писъка на Алис (бе почти сигурен, че девойката ще изпищи). Неизвестният предмет обаче явно реши да оцелее, защото престана да се клатушка. Струваше му се, че вървят от цяла вечност в непрогледния коридор, когато гласът на Том наруши тишината:

— Добре ли сте? Дясно на борд!

Кухнята беше тъмна почти колкото коридора. Клей се замисли за всички онези неща, които му липсваха и които навярно липсваха още повече на спътника му — ди-гиталния дисплей на микровълновата фурна, бръмченето на хладилника и отблясъците от съседната къща върху никелирания умивалник.

— Ето я масата — каза Том. — Алис, ще те хвана за ръката. Внимавай, пред теб има стол. Извинявай, ама сякаш играем на сляпа баба.

— Няма нищо — започна тя и изведнъж нададе такъв кански писък, че Клей подскочи. Ръката му се стрелна към дръжката на ножа (вече го смяташе за свой), преди да осъзнае, че посяга към него.

— Какво има? — попита угрижено Том.

— Нищо — отвърна тя. — Просто нищо. Котаракът.