Знаеше обаче, че тя няма да го направи; това беше deja-vu от възможно най-смущаващата разновидност. Тийнейджърката продължи да стиска обувчицата, докато се приближиха до входната врата и Том пъхна ключа си в ключалката. „Сега ще чуем котарака — помисли си Клей. — Рейф.“ Така и стана. В следващия миг животното, което бе спасило живота на Том Маккорт, протяжно измяука от вътрешността на къщата, сякаш приветстваше новодошлите.
Том се наведе и Рейф — или Рейфър; и двете бяха съкратени от Рафаел — скочи в обятията му, мъркайки силно, после надигна глава и подуши грижливо подстриганите мустачки на Том.
— Ти също ми липсваше — рече господарят му. — Всичко е забравено, повярвай ми. — Понесе Рейфър през закритата веранда, като нежно го милваше по главата. Алис го последва. Клей влезе последен; той затвори вратата след себе си и пусна резето, преди да последва спътниците си.
— Вървете направо — каза, когато тръгнаха по тъмния коридор. Миришеше на лак за мебели и кожа — аромат, който Клей свързваше с мъжете, водещи спокоен начин на живот, където не винаги присъстваха жени. — Кухнята е втората врата вдясно. Коридорът е широк, ала от двете страни има маси и е тъмно като в рог. Впрочем и сами ще го видите.
— Не думай — рече Клей. — Ха-ха.
— Имаш ли фенерче?
— И малко фенерче, и голям фенер. В мазето са, но за да ги взема, трябва да мина през кухнята.
Последваха го по коридора. Клей чуваше тежкото дишане на Алис — девойката се стараеше да не се поддава на въздействието на непознатата обстановка, но това не беше лесно. По дяволите, не беше лесно дори и за него. Пълният мрак го объркваше и той би дал всичко за малко светлина, ала…
Коляното му се удари в една от масите, за които Том беше споменал, в същия миг нещо изтрака тъй силно, сякаш щеше да се счупи всеки момент. Той изтръпна, очаквайки трясък и писъка на Алис (бе почти сигурен, че девойката ще изпищи). Неизвестният предмет обаче явно реши да оцелее, защото престана да се клатушка. Струваше му се, че вървят от цяла вечност в непрогледния коридор, когато гласът на Том наруши тишината:
— Добре ли сте? Дясно на борд!
Кухнята беше тъмна почти колкото коридора. Клей се замисли за всички онези неща, които му липсваха и които навярно липсваха още повече на спътника му — ди-гиталния дисплей на микровълновата фурна, бръмченето на хладилника и отблясъците от съседната къща върху никелирания умивалник.
— Ето я масата — каза Том. — Алис, ще те хвана за ръката. Внимавай, пред теб има стол. Извинявай, ама сякаш играем на сляпа баба.
— Няма нищо — започна тя и изведнъж нададе такъв кански писък, че Клей подскочи. Ръката му се стрелна към дръжката на ножа (вече го смяташе за свой), преди да осъзнае, че посяга към него.
— Какво има? — попита угрижено Том.
— Нищо — отвърна тя. — Просто нищо. Котаракът.






