ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Том навярно бе по-запознат с това — все пак имаше мобилен телефон, ала не каза нищо. Явно не искаше да се впуска в дълъг разговор с непознатия здравеняк и вероятно така беше най-добре. Художникът си каза, че мъжът с голото теме прилича на неексплодирала граната.

— Бостън гори, нали? — попита след известно време грубиянът.

— Да — отвърна Клей. — „Селтикс“ едва ли ще играят домакински мачове тази година.

— И по-добре — отново се изплю здравенякът. — Док Ривърс е пълна дупка като треньор. — Изгледа ги съсредоточено, вдигнал бъчонката на рамо, докато кръвта продължаваше да тече от разкъсаното му ухо. Вече изглеждаше по-спокоен, дори невъзмутим. — Вървете си по пътя — добави. — Ако питате мене, не оставайте дълго тука. Прекалено близо е до Бостън, а положението ще се сговнясва още повече. Най-малкото, ще има още много пожари. Да не би да си мислите, че всички, дето си дигнаха чукалата на север, са се сетили да врътнат кранчетата на газовите си печки? Мно-о-ого се съмнявам.

Тримата спътници продължиха напред, но Алис внезапно спря и посочи бъчонката:

— Това твое ли беше? — попита.

Мускулестият мъж я изгледа усмихнато.

— Вече няма „беше“, сладурче. Няма. Вече има само „сега“ и „може би утре“. Сега бирата е моя и ако не я изкъркам, ще бъде моя и може би утре. Айде чупката сега.

— До скоро! — каза Клей и вдигна ръка.

— Хич не ща да съм на вашето място — намръщено отвърна мъжът с якето на „Селтикс“, ала също им махна. Отминаха знака „Стоп“ и вече вървяха по Сейлъм Стрийт (поне според Клей), когато здравенякът ревна подире им: — Хей, красавецо!

Клей и Том се обърнаха едновременно, после усмихнато се спогледаха. Мъжагата с якето на „Селтикс“ вече бе само тъмен силует на фона на рампата; изглеждаше като пещерен човек, вдигнал на рамо тоягата си.

— Къде са всички ненормалници? — изрева. — Но да не земете да ми кажете, че са пукнали, щот’ нема да ви повервам!

— Уместен въпрос! — отбеляза Клей.

— Абсолютно прав си, мамицата му! Да пазите малката сладурана, дето е с вас!

И без да чака отговор, победителят в схватката за бирата се обърна и се сля със сенките.

— Стигнахме — каза Том след десетина минути. Луната тъкмо се бе показала иззад облаците и димната пелена, които я засенчваха през последния половин час, сякаш ниският мъж с тънките мустачки бе щракнал с пръсти на Небесния осветител. Сиянието й, загубило противния оранжев оттенък и отново станало сребристо, обливаше къща, която бе тъмносиня, зелена или сива; без помощта на уличното осветление точният цвят бе труден за определяне. Клей можеше да каже със сигурност, че къщичката е кокетна, макар и да не беше голяма, колкото изглеждаше на пръв поглед.