Том навярно бе по-запознат с това — все пак имаше мобилен телефон, ала не каза нищо. Явно не искаше да се впуска в дълъг разговор с непознатия здравеняк и вероятно така беше най-добре. Художникът си каза, че мъжът с голото теме прилича на неексплодирала граната.
— Бостън гори, нали? — попита след известно време грубиянът.
— Да — отвърна Клей. — „Селтикс“ едва ли ще играят домакински мачове тази година.
— И по-добре — отново се изплю здравенякът. — Док Ривърс е пълна дупка като треньор. — Изгледа ги съсредоточено, вдигнал бъчонката на рамо, докато кръвта продължаваше да тече от разкъсаното му ухо. Вече изглеждаше по-спокоен, дори невъзмутим. — Вървете си по пътя — добави. — Ако питате мене, не оставайте дълго тука. Прекалено близо е до Бостън, а положението ще се сговнясва още повече. Най-малкото, ще има още много пожари. Да не би да си мислите, че всички, дето си дигнаха чукалата на север, са се сетили да врътнат кранчетата на газовите си печки? Мно-о-ого се съмнявам.
Тримата спътници продължиха напред, но Алис внезапно спря и посочи бъчонката:
— Това твое ли беше? — попита.
Мускулестият мъж я изгледа усмихнато.
— Вече няма „беше“, сладурче. Няма. Вече има само „сега“ и „може би утре“. Сега бирата е моя и ако не я изкъркам, ще бъде моя и може би утре. Айде чупката сега.
— До скоро! — каза Клей и вдигна ръка.
— Хич не ща да съм на вашето място — намръщено отвърна мъжът с якето на „Селтикс“, ала също им махна. Отминаха знака „Стоп“ и вече вървяха по Сейлъм Стрийт (поне според Клей), когато здравенякът ревна подире им: — Хей, красавецо!
Клей и Том се обърнаха едновременно, после усмихнато се спогледаха. Мъжагата с якето на „Селтикс“ вече бе само тъмен силует на фона на рампата; изглеждаше като пещерен човек, вдигнал на рамо тоягата си.
— Къде са всички ненормалници? — изрева. — Но да не земете да ми кажете, че са пукнали, щот’ нема да ви повервам!
— Уместен въпрос! — отбеляза Клей.
— Абсолютно прав си, мамицата му! Да пазите малката сладурана, дето е с вас!
И без да чака отговор, победителят в схватката за бирата се обърна и се сля със сенките.
— Стигнахме — каза Том след десетина минути. Луната тъкмо се бе показала иззад облаците и димната пелена, които я засенчваха през последния половин час, сякаш ниският мъж с тънките мустачки бе щракнал с пръсти на Небесния осветител. Сиянието й, загубило противния оранжев оттенък и отново станало сребристо, обливаше къща, която бе тъмносиня, зелена или сива; без помощта на уличното осветление точният цвят бе труден за определяне. Клей можеше да каже със сигурност, че къщичката е кокетна, макар и да не беше голяма, колкото изглеждаше на пръв поглед.






