Не ми харесва това, което става.
— Девън, мисля, че първо трябва да потърсиш помощ.
— Няма време — това беше единственото, което каза преди да я целуне по бузата и да потегли.
Лея и Ким достигнаха къщата на Хамънд. Беше почнало да се смрачава.
— Сигурна ли си, че трябва да направиш това сама? — прошепна Ким, когато Лея слезе от коня недалеч от сградата. — Джъстин е здрав и силен и е наясно какво върши.
— Слез и замълчи. Аз не съм сама. Поисках помощ — каза тя в своя защита. — Освен това имам теб.
— Едва ли е същото — каза Ким и слезе от коня.
Привързаха конете си далеч от къщата и крадешком се запътиха към нея. По отблясъците в прозорците разбраха, че всяка една свещ и всички фенери вътре са запалени.
В хладния сумрак отекна изстрел. Те се спогледаха и инстинктивно се завръщаха обратно към конете.
— Да вървим — изкомандва Лея и задърпа Ким обратно към ярко осветената къща.
Пресякоха двора и клекнаха под един прозорец. Вътре всичко изглеждаше напълно нормално. Никой не се виждаше.
— Къде е стаята с тайника? — прошепна Лея.
Ким очевидно беше доста изплашена, за да говори. Успя да посочи един отдалечен прозорец.
Лея хвана Ким за ръка и тръгна наведена покрай стената на къщата. Стараеше се главите им да се намират по-ниско от прозорците. Предпазливо се надигна, за да огледа къщата. Това, което видя, я накара да настръхне. На пода в локва от кръв лежеше Джъстин. Изглеждаше мъртъв.
Приведе се отново.
— Джъстин — едва успя да прошепне.
Изведнъж Ким се изправи, огледа се и много бързо се наведе отново.
— Джон може да ме е видял — каза.
— Трябва да се скрием. — Лея огледа непознатото място. — Но къде?
Читать дальше
— Последвай ме.
Ким се изправи. Повдигна си полата и изключително бързо се втурна към гората.
Лея я последва. Тичаше бързо. Сърцето й започна бързо да бие. Дишаше тежко.
Веднъж навлезли в гората, Ким продължи да бяга. С лекота прескачаше паднали дървета и отстраняваше къпини и трънаци.
— Почакай, спри за минутка!
Тя се подчини с нежелание. Очите й бяха подивели от ужас.
— Къде отиваш? — попита Лея.
— В гората.
— Да, но къде? Сигурно имаш нещо предвид.
— В гората — повтори тя озадачено. Мръщеше се и се задъхваше от дългия бяг.
— Но… — започна Лея, но не можа да довърши, защото отекна изстрел и куршумът се заби в едно дърво близо до нея, на няколко инча от главата на приятелката й.
Нямаше нужда някой да им казва отново да тичат. Сега вече за Лея нямаше никакво значение накъде са се запътили.
Те бягаха докато краката ги заболяха, а дробовете им не смогваха да поемат толкова въздух. Лея хвана Ким за ръка.
— Да спрем и да си починем. Трябва да установим къде сме и да се върнем обратно в Суитбрайър.
— Не знам изобщо къде се намираме. А ти?
— Не мога да разбера, преди да видя слънцето да изгрява.






