ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Вирджиния Септември 1803 Дъждът обгърна малката кръчма и тя потъна в мрак. Само светлината от фенера хвърляше тайнствени сенки по стената. Топлината на късното есенно слънце си беше отишла още с утрото и вътре стана почти студено. Зад високия дъбов тезгях закръглена и спретната хубавица миеше халбите. Меката й кестенява коса бе прибрана в бяло муселинено боне. Работеше и си тананикаше. Отвреме-навреме се усмихваше и на едната й буза се появяваше трапчинка. Изведнъж страничната врата се отвори. Студеният вятър нахлу в стаята заедно с едно момиче. То се спря за миг, докато привикне със светлината. Жената го изгледа и каза намръщено: — Лея, с всеки ден изглеждаш все по-зле. Седни тук, докато ти стопля нещо за пиене. Тя побутна зъзнещото девойче към един стол и разръчка огъня, крадешком оглеждайки влязлата. Лея, по-малката й сестра, беше съвсем отслабнала. Косите й падаха по мръсната закърпена рокля. Очите й бяха хлътнали, с големи сини сенки под тях. Носът й, обгорял от слънцето, се белеше. Три кървави драскотини пресичаха едната й буза. На другата имаше голяма синина. — Той ли ти направи това? — попита кръчмарката и с отвращение мушна ръжена в горещата напитка. Лея сви рамене и нетърпеливо протегна ръце към димящата чаша. — Обясни ли ти защо те удари? — Както винаги — каза тя, след като изпи половин халба и се облегна назад. — Лея, защо не го… Девойката погледна строго сестра си: — Не започвай отново, Бес. Говорили сме за това и преди. Ти прави това, което трябва, а аз ще се погрижа за себе си и за децата. Другата настръхна. — Да прекараш известно време с няколко чистички господа е много по-лесно от това, което ти трябва да вършиш. Лея дори не потрепна от грубите думи. Толкова пъти бяха спорили на тази тема, че това вече не можеше да я впечатли. Преди две години на Бес й

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Не ми харесва това, което става.

— Девън, мисля, че първо трябва да потърсиш помощ.

— Няма време — това беше единственото, което каза преди да я целуне по бузата и да потегли.

Лея и Ким достигнаха къщата на Хамънд. Беше почнало да се смрачава.

— Сигурна ли си, че трябва да направиш това сама? — прошепна Ким, когато Лея слезе от коня недалеч от сградата. — Джъстин е здрав и силен и е наясно какво върши.

— Слез и замълчи. Аз не съм сама. Поисках помощ — каза тя в своя защита. — Освен това имам теб.

— Едва ли е същото — каза Ким и слезе от коня.

Привързаха конете си далеч от къщата и крадешком се запътиха към нея. По отблясъците в прозорците разбраха, че всяка една свещ и всички фенери вътре са запалени.

В хладния сумрак отекна изстрел. Те се спогледаха и инстинктивно се завръщаха обратно към конете.

— Да вървим — изкомандва Лея и задърпа Ким обратно към ярко осветената къща.

Пресякоха двора и клекнаха под един прозорец. Вътре всичко изглеждаше напълно нормално. Никой не се виждаше.

— Къде е стаята с тайника? — прошепна Лея.

Ким очевидно беше доста изплашена, за да говори. Успя да посочи един отдалечен прозорец.

Лея хвана Ким за ръка и тръгна наведена покрай стената на къщата. Стараеше се главите им да се намират по-ниско от прозорците. Предпазливо се надигна, за да огледа къщата. Това, което видя, я накара да настръхне. На пода в локва от кръв лежеше Джъстин. Изглеждаше мъртъв.

Приведе се отново.

— Джъстин — едва успя да прошепне.

Изведнъж Ким се изправи, огледа се и много бързо се наведе отново.

— Джон може да ме е видял — каза.

— Трябва да се скрием. — Лея огледа непознатото място. — Но къде?

Читать дальше

— Последвай ме.

Ким се изправи. Повдигна си полата и изключително бързо се втурна към гората.

Лея я последва. Тичаше бързо. Сърцето й започна бързо да бие. Дишаше тежко.

Веднъж навлезли в гората, Ким продължи да бяга. С лекота прескачаше паднали дървета и отстраняваше къпини и трънаци.

— Почакай, спри за минутка!

Тя се подчини с нежелание. Очите й бяха подивели от ужас.

— Къде отиваш? — попита Лея.

— В гората.

— Да, но къде? Сигурно имаш нещо предвид.

— В гората — повтори тя озадачено. Мръщеше се и се задъхваше от дългия бяг.

— Но… — започна Лея, но не можа да довърши, защото отекна изстрел и куршумът се заби в едно дърво близо до нея, на няколко инча от главата на приятелката й.

Нямаше нужда някой да им казва отново да тичат. Сега вече за Лея нямаше никакво значение накъде са се запътили.

Те бягаха докато краката ги заболяха, а дробовете им не смогваха да поемат толкова въздух. Лея хвана Ким за ръка.

— Да спрем и да си починем. Трябва да установим къде сме и да се върнем обратно в Суитбрайър.

— Не знам изобщо къде се намираме. А ти?

— Не мога да разбера, преди да видя слънцето да изгрява.