ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Онова, което не се цери с церове, се изрязва с нож. Онова, пред което ножът е безсилен, се гори с нажежено желязо. А онова, което и желязото не лекува, трябва да се приеме за неизцеримо. ХИПОКРАТ, 480 г. пр. Хр. Има три категории човешки същества — мъже, жени и жени лекарки. Сър УИЛЯМ ОСЛЪР Сан Франциско Пролетта на 1995 година Районният прокурор Карл Андрюс беше бесен. — Какво, по дяволите, става тук? — възмутено попита той. — Някакви си три докторки, които живеят заедно и работят в една и съща болница. Едната едва не затваря цялата болница, втората убива пациент заради един милион долара, а пък третата я умъртвяват. Андрюс спря да си поеме дълбоко дъх. — И всичките — жени! Три проклети лекарки! Медиите се занимават с тях, като че ли са знаменитости. По телевизията показват само тях. Програмата „60 минути“ им посвети отделно предаване. Барбара Уолтърс засне специален репортаж. Не мога да разтворя вестник или списание, без да видя снимките им или да прочета нещо за тях. Обзалагам се две срещу едно, че Холивуд ще направи филм и ще превърне тези кучки в героини! Няма да се учудя, ако правителството пусне марки с образите им, като на Пресли. Е, за Бога, няма да търпя подобно нещо! — Той блъсна с юмрук по снимката на една от жените на корицата на списание „Тайм“. Заглавието гласеше: „Д-р Пейдж Тейлър — ангел на милосърдието или ученичка на дявола?“ — Доктор Пейдж Тейлър. — Гласът на районния прокурор бе изпълнен с отвращение. — Оставям процеса в твои ръце, Гюс. Искам да я осъдиш. Предумишлено убийство първа степен. Газова камера. — Не се притеснявай — отвърна тихо Гюс Венабъл. — Ще се постарая. Докато седеше в съдебната зала и наблюдаваше д-р Пейдж Тейлър, Гюс Венабъл си помисли: „Съдебните заседатели са й в кърпа вързани.“ После вътрешно се усмихна. Съдебните заседатели на

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Доктор Тейлър, преднамерено ли въведохте фаталната доза инсулин, за да сложите край на живота му?

— Да.

Внезапно залата зашумя.

„Ама и тя е с железни нерви — помисли си Гюс Венабъл. — Казва го така, като че ли му е дала чаша чай.“

— Ще обясните ли на съдебните заседатели защо постъпихте по този начин?

— Защото той пожела. Молеше ме. Изпрати да ме повикат посред нощ, измъчван от ужасни болки. Лекарствата вече не действаха. — Гласът й беше твърд. — Каза, че не иска повече да страда. Щеше да умре след няколко дни. Умоляваше ме да сложа край на живота му. И аз го направих.

— Докторе, изпитвахте ли някакво нежелание да го оставите да умре? Някакво чувство за вина?

Д-р Пейдж Тейлър поклати глава.

— Не. Ако го бяхте видели… Просто нямаше смисъл да се мъчи повече.

— Как му дадохте инсулина?

— Вкарах го в течността на системата.

— И това причини ли му допълнителна болка?

— Не. Той просто заспа.

Гюс Венабъл скочи на крака.

— Възразявам! Мисля, че обвиняемата иска да каже, че просто е умрял! Аз…

Съдия Йънг блъсна с чукчето.

— Мистър Венабъл, нарушавате процедурата. Ще имате възможност да подложите обвиняемата на кръстосан разпит. Седнете.

Прокурорът погледна към съдебните заседатели, поклати глава и седна.

— Доктор Тейлър, когато дадохте инсулина на Джон Кронин, знаехте ли, че ви е отредил в завещанието си един милион долара?

— Не. Бях смаяна, когато научих.

„Носът й би трябвало да порасне като на Пинокио“, помисли си Гюс Венабъл.

— Никога ли не е ставало дума за подаръци или пари, или пък да сте искали нещо от Джон Кронин?

Страните й леко порозовяха.

— Никога!

— Но сте били в приятелски отношения?

— Да. Когато един пациент е толкова болен, отношението лекар — пациент се променя. Обсъждахме неговите семейни и бизнеспроблеми.

— Ала не сте имали никаква причина да очаквате нещо от него?

— Не.

— Той ви е оставил тези пари, защото е започнал да ви уважава и да ви се доверява. Благодаря ви, доктор Тейлър. — Пен се обърна към Гюс Венабъл. — Обвиняемата е на ваше разположение.

Докато Пен се отправяше към мястото на защитата, Пейдж Тейлър хвърли поглед към дъното на залата. Там седеше Джейсън и се опитваше да изглежда окуражен. До него беше Хъни. До Хъни на стола, на който би трябвало да бъде Кет, се беше настанил някакъв непознат. „Ако беше жива. Но Кет е мъртва — помисли си Пейдж. — И нея убих.“

Гюс Венабъл стана и бавно провлече крак. Погледна към редиците, където седяха журналистите. Всички места бяха заети и репортерите пишеха бързо. „Ще ви дам достатъчно материал за писане“, помисли си Венабъл.

Той дълго стоя пред подсъдимата, като я гледаше внимателно. После каза небрежно:

— Доктор Тейлър… Джон Кронин ли беше първият ваш пациент, когото убихте в окръжна болница „Ембаркадеро“?

Алън Пен скочи вбесен.