— Доктор Тейлър, преднамерено ли въведохте фаталната доза инсулин, за да сложите край на живота му?
— Да.
Внезапно залата зашумя.
„Ама и тя е с железни нерви — помисли си Гюс Венабъл. — Казва го така, като че ли му е дала чаша чай.“
— Ще обясните ли на съдебните заседатели защо постъпихте по този начин?
— Защото той пожела. Молеше ме. Изпрати да ме повикат посред нощ, измъчван от ужасни болки. Лекарствата вече не действаха. — Гласът й беше твърд. — Каза, че не иска повече да страда. Щеше да умре след няколко дни. Умоляваше ме да сложа край на живота му. И аз го направих.
— Докторе, изпитвахте ли някакво нежелание да го оставите да умре? Някакво чувство за вина?
Д-р Пейдж Тейлър поклати глава.
— Не. Ако го бяхте видели… Просто нямаше смисъл да се мъчи повече.
— Как му дадохте инсулина?
— Вкарах го в течността на системата.
— И това причини ли му допълнителна болка?
— Не. Той просто заспа.
Гюс Венабъл скочи на крака.
— Възразявам! Мисля, че обвиняемата иска да каже, че просто е умрял! Аз…
Съдия Йънг блъсна с чукчето.
— Мистър Венабъл, нарушавате процедурата. Ще имате възможност да подложите обвиняемата на кръстосан разпит. Седнете.
Прокурорът погледна към съдебните заседатели, поклати глава и седна.
— Доктор Тейлър, когато дадохте инсулина на Джон Кронин, знаехте ли, че ви е отредил в завещанието си един милион долара?
— Не. Бях смаяна, когато научих.
„Носът й би трябвало да порасне като на Пинокио“, помисли си Гюс Венабъл.
— Никога ли не е ставало дума за подаръци или пари, или пък да сте искали нещо от Джон Кронин?
Страните й леко порозовяха.
— Никога!
— Но сте били в приятелски отношения?
— Да. Когато един пациент е толкова болен, отношението лекар — пациент се променя. Обсъждахме неговите семейни и бизнеспроблеми.
— Ала не сте имали никаква причина да очаквате нещо от него?
— Не.
— Той ви е оставил тези пари, защото е започнал да ви уважава и да ви се доверява. Благодаря ви, доктор Тейлър. — Пен се обърна към Гюс Венабъл. — Обвиняемата е на ваше разположение.
Докато Пен се отправяше към мястото на защитата, Пейдж Тейлър хвърли поглед към дъното на залата. Там седеше Джейсън и се опитваше да изглежда окуражен. До него беше Хъни. До Хъни на стола, на който би трябвало да бъде Кет, се беше настанил някакъв непознат. „Ако беше жива. Но Кет е мъртва — помисли си Пейдж. — И нея убих.“
Гюс Венабъл стана и бавно провлече крак. Погледна към редиците, където седяха журналистите. Всички места бяха заети и репортерите пишеха бързо. „Ще ви дам достатъчно материал за писане“, помисли си Венабъл.
Той дълго стоя пред подсъдимата, като я гледаше внимателно. После каза небрежно:
— Доктор Тейлър… Джон Кронин ли беше първият ваш пациент, когото убихте в окръжна болница „Ембаркадеро“?
Алън Пен скочи вбесен.






