ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Когато Роберт Грейвз издаде продължението на „Аз, Клавдий“, в своя предговор той с огорчение отбелязва, че доста голям брой критици са приели неговия роман за история, скалъпена от незначителните сплетни на Светоний, което според тях било много лесна работа. В „Клавдий богът“ Грейвз ги опроверга с една дълга библиография, която включва почти всички по-значителни антични текстове, достигнали до наше време. За съжаление аз не съм чел толкова много. Но за да отговоря предварително на онези, които биха помислили, че единственият ми извор е бил „Историята“ на Амиан Марцелин (или дори „Упадъкът и падението на Римската империя“ на Едуард Гибън), аз давам в края на книгата една частична библиография. Животът на император Юлиан е изключително добре документиран. Запазени са три тома негови писма и съчинения, а неговите съвременници Либаний и Грегорий Назиански са ни оставили живи описания на самия Юлиан. Въпреки че тази книга е роман, а не история, старал съм се да се придържам към фактите, като в редки случаи съм променял по нещо. Например малко е вероятно Приск да е посетил Юлиан в Галия. Но неговото присъствие там улеснява разказа. В Европа на Юлиан винаги се е гледало като на герой. Опитът му да спре християнството и да възроди елинизма и до днес има известно романтично очарование; и той се явява на най-неочаквани места; особено по време на Възраждането, а също и през XIX век. Двама толкова противоположни по дух автори като Лоренцо ди Медичи и Хенрик Ибсен са писали пиеси за него. Но извън неповторимите вълнуващи перипетии на Юлиановия живот и самият IV век представлява изключителен интерес за нас. През петдесетте години, които разделят възцаряването на Юлиановия чичо, Константин Велики, и смъртта на самия Юлиан, християнството се утвърждава в империята. За добро или за зло,

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Онези читатели, които очакват да намерят прочутите последни думи на Юлиан „Ти победи, галилеянино!“, ще ги търсят напразно — Юлиан никога не ги е изричал. Тези красноречиви слова принадлежат на Теодорет и са написани един век след смъртта на Юлиан.

Тук искам да благодаря на Американската академия в Рим и на Института по класически проучвания в Атина, които ми позволиха да използувам библиотеките им.

Г. В.

Антиохия

Март 380 г.

Либаний до Приск

Вчера заран, тъкмо да вляза в аудиторията, един студент християнин ме спря и ме запита със злораден тон:

— Чу ли за император Теодосий?

Окашлях се и докато се питах за какво намеква, той ме изпревари:

— Покръстил се.

Отговорих уклончиво. Днес никога не знаеш кой е агент и кой не. Впрочем не бях много изненадан от новината. Още когато Теодосий заболя миналата зима и владиците се насъбраха като лешояди над него да се молят за здравето му, аз бях уверен, че ако оживее, те ще си припишат заслугата за спасението му. Той оздравя. Сега и на изток имаме християнски император, подобно на Грациан, нашия западен император. Просто беше неизбежно.

Обърнах се да вляза в залата, но младежът още не бе завършил приятната си задача:

— Теодосий издаде и едикт. Току-що го прочетоха пред сената. Сам го чух. А ти чу ли го?

— Не. Но винаги съм харесвал прозата на императора — отвърнах аз учтиво.

— Може би този път няма да ти се понрави. Императорът обявява за еретици всички, които не следват никейското верую.

— Всъщност не съм много вещ в християнското богословие. Едиктът едва ли се отнася до онези, които все още са останали верни на философията.

Читать дальше

— Отнася се до всички в Източната империя. — Той каза това бавно, като ме гледаше изпитателно през цялото време. — Императорът дори е назначил инквизитор, който ще разследва каква е вярата на всеки един от нас. Мина времето на търпимостта.

Просто онемях. Слънцето блестеше в очите ми, всичко се замъгли пред погледа ми; помислих си, че ще припадна или ще умра. Но гласовете на двама колеги ме върнаха към действителността. От начина, по който ме поздравиха, разбрах, че и те бяха чули за едикта и бяха любопитни да видят как ще се отзова на новината. Но не им дадох възможност да се радват.

— Естествено очаквах да стане това — казах аз. — Няма и седмица, откак императрица Постума ми писа, че… — Започнах най-свободно да измислям. Разбира се, не бях получавал известие от императрицата вече няколко месеца, но реших, че трябва да се напомни на враговете колко голямо е благоволението, което ми оказват Грациан и Постума.

Унизително е да си принуден да се защищаваш така, но живеем в опасни времена.

Вчера не четох лекции. Върнах се право вкъщи. Сега живея в Дафне — едно прелестно предградие, което предпочитам пред Антиохия поради тишината.