ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Когато Роберт Грейвз издаде продължението на „Аз, Клавдий“, в своя предговор той с огорчение отбелязва, че доста голям брой критици са приели неговия роман за история, скалъпена от незначителните сплетни на Светоний, което според тях било много лесна работа. В „Клавдий богът“ Грейвз ги опроверга с една дълга библиография, която включва почти всички по-значителни антични текстове, достигнали до наше време. За съжаление аз не съм чел толкова много. Но за да отговоря предварително на онези, които биха помислили, че единственият ми извор е бил „Историята“ на Амиан Марцелин (или дори „Упадъкът и падението на Римската империя“ на Едуард Гибън), аз давам в края на книгата една частична библиография. Животът на император Юлиан е изключително добре документиран. Запазени са три тома негови писма и съчинения, а неговите съвременници Либаний и Грегорий Назиански са ни оставили живи описания на самия Юлиан. Въпреки че тази книга е роман, а не история, старал съм се да се придържам към фактите, като в редки случаи съм променял по нещо. Например малко е вероятно Приск да е посетил Юлиан в Галия. Но неговото присъствие там улеснява разказа. В Европа на Юлиан винаги се е гледало като на герой. Опитът му да спре християнството и да възроди елинизма и до днес има известно романтично очарование; и той се явява на най-неочаквани места; особено по време на Възраждането, а също и през XIX век. Двама толкова противоположни по дух автори като Лоренцо ди Медичи и Хенрик Ибсен са писали пиеси за него. Но извън неповторимите вълнуващи перипетии на Юлиановия живот и самият IV век представлява изключителен интерес за нас. През петдесетте години, които разделят възцаряването на Юлиановия чичо, Константин Велики, и смъртта на самия Юлиан, християнството се утвърждава в империята. За добро или за зло,

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Откакто започнах да остарявам, и най-малкият шум през нощта ме събужда, а като се разбудя, много мъчно заспивам отново. Можеш да си представиш колко омразна ми беше станала старата ми къща в града. Спомняш си я — там дадох приема в чест на император Юлиан, когато той… Но как забравям! Ти не присъствува и всички така съжаляваха, че те няма. Напоследък паметта ми ми играе лоши шеги. И още по-лошо дори: все затурям някъде бележките, които имам навик да нахвърлям, за да не забравя нещо, а когато ги намеря — трябва да ти призная с ужас, — често не мога да разчета собствения си почерк. Старостта е безпощадна, драги приятелю! Подобно на стари дървета, съхнем от върха.

Рядко отивам в града — освен за някоя и друга лекция, — защото, макар и да са мои съграждани, антиохийците ме уморяват с шумните си гласове и безспирните си крамоли, с игрите на комар и със сластолюбието си. Безнадеждно са лекомислени. С изкуствено осветление превръщат нощите в ден, почти всички мъже са си оскубали космите, така че трудно можеш да ги различиш от жените… Само като си помисля, че някога възхвалявах този град. Но може би човек трябва да проявява търпимост, като има предвид, че антиохийците са жертва на потискащия зноен климат, който действува така разложително, на близостта на Азия, както и, разбира се, на това гибелно християнско учение, което твърди, че едно напръскване с вода (и един малък дар) измива всяко прегрешение, колкото и пъти да го извършиш.

Сега, драги приятелю, както седя в кабинета си сред нашите приятели изгнаници (искам да кажа онези гръцки книги, които създадоха човешкия дух), нека ти разкажа какво си мислех миналата нощ — една безсънна нощ не само поради едикта, а и защото две котки намериха за уместно да събудят отново отчаянието ми с похотливите си мяукания. Само египтянин може да почита котките като богове! Днес се чувствувам уморен, но съм твърдо решил: трябва да дадем отпор. Какво ще се случи с нас самите, не е чак толкова важно — но какво ще сполети нашата цивилизация, е нещо, което ме изпълва с ужасна тревога. През безсънната нощ обмислях различни възвания, които биха могли да бъдат поднесени на новия ни император. В момента пред мен се намира един екземпляр от едикта. Написан е на лош канцеларски гръцки — официалния стил на владиците, чийто тромав език отговаря на обърканата им мисъл. Доста прилича на онези прочути протоколи на Съвета в — къде беше това? Халкедон? — които четяхме на глас с такова голямо удоволствие. Безгрижни дни, отминали безвъзвратно, ако не действуваме сега.

Приск, аз съм шестдесет и шест годишен, а ти, доколкото си спомням, си дванайсетина години по-стар от мен.