ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

А в момента аз забавям до последната минута плащанията по доставките — те ще го приемат само дотогава, докато знаят, че всичко, което изкарвам, отива, за да им се изплатя. Не е лесно, нито е приятно. Но аз знам какво искам и не бих се примирил с нещо по-малко. Ти трябва само да бъдеш по-търпелива, скъпа.

И тя беше търпелива. Но не преди да разбере, че никакви увещания — словесни или физически — не можеха да го разколебаят.

Такова беше положението, когато пътешествието завърши. И такова си оставаше вече повече от година. Миналото лято Мери му отиде на гости, видя градчето, магазина, новите цифри в счетоводната книга, които говореха, че Сам е изплатил нови пет хиляди долара. „Остават само единадесет хиляди — заяви гордо той. — Още две години, а може би и по-малко“.

Читать дальше

Две години.

След две години тя щеше да бъде на двадесет и девет. Не можеше да си позволи да блъфира, да направи сцена и да си отиде като някаква двадесетгодишна хлапачка. Знаеше, че няма да срещне много други като Сам Лумис в живота си. Затова се усмихна, кимна с глава и се върна обратно в агенцията на Лаури.

На работа тя наблюдаваше как застарелият Лаури прибира своите пет процента от всяка продажба, която организира. Тя го виждаше как хищно купува ипотеки и прибира имоти, виждаше го как прави лукави обирджийски предложения за пари в брой на отчаяни продавачи и след това как извлича тлъста печалба от лесната и бърза препродажба. Хората винаги купуват и продават. Лаури просто заставаше по средата и измъкваше процент и от двете страни само защото бе срещнал купувача и продавача. Не предлагаше някаква реална услуга, с която да оправдае съществуването си. И въпреки това беше богат. На

него

не биха му трябвали две години, за да се справи с дълг от единадесет хиляди долара. Понякога той ги изкарваше за два месеца.

Мери го мразеше, както мразеше и повечето от клиентите, с които работеше, защото и те бяха богати. Този Томи Касиди бе един от най-лошите — фрашкан с пари от добив на петрол. Не му се налагаше да се занимава с бизнес, но винаги се оглеждаше за някой добър имот и надушваше страховете и желанията на хората, смъкваше цени и препродаваше изгодно, винаги нащрек за всяка възможност да изстиска някой допълнителен долар от наем или от доход.

За него бе нищо да наброи четиридесет хиляди долара, за да купи на дъщеря си къща като сватбен подарък.

Нещо повече, за него бе нищо да постави стодоларова банкнота на бюрото на Мери Крейн един следобед преди шест месеца и да й предложи „едно малко пътуване“ с него до Далас през уикенда.

Всичко бе станало толкова бързо и с такава кротка и небрежна тъпа усмивка, че тя не успя дори да се ядоса. След това влезе мистър Лаури и случаят беше приключен.