ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

После се вслуша в звука на отдалечаващите се стъпки, чу и издайническото изщракване, когато той отваряше вратата на рецепцията, която бе до нейната стая.

Не го чу да си тръгва, вниманието й веднага се прехвърли върху разопаковането на багажа. Извади пижамата, пантофите, бурканчето с крема, четката и пастата за зъби. След това се разрови в големия куфар за роклята, която смяташе да облече на следващия ден, когато щеше да се яви пред Сам. Трябваше да я сложи на закачалка, за да се изправят гънките. Утре всичко трябваше да бъде изрядно.

Всичко трябваше да бъде изрядно.

Изведнъж усещането, че е висока седем фута изчезна. Пък и беше ли промяната наистина толкова внезапна. Не беше ли почнала още когато мистър Бейтс истерично избухна, там горе, в къщата. Какво от това, което той каза, уби самочувствието й?

Мисля си, че може би всички ние сме по малко луди от време на време.

Мери Крейн си разчисти едно ъгълче на леглото и седна.

Да. Беше вярно. Всички ние сме по малко луди от време на време. Точно както и тя бе полудяла вчера следобед, когато видя парите на масата.

И тогава тя бе луда,

трябваше

да е луда, за да си помисли, че би могла да изпълни замисъла. Всичко й бе изглеждало като сбъдната мечта, то си беше така. Една мечта. Една луда мечта. Сега го разбираше.

Може би бе успяла да заблуди полицията. Но Сам щеше да задава въпроси.

Кой

бе този роднина, от когото бе наследила парите? Къде бе живял? Защо дори не беше го споменавала? Как бе станало така, че тя бе донесла парите в брой? Не бе ли възразил мистър Лаури, че тя бе напуснала работа така внезапно?

Към това се прибавяше и Лайла. Да предположим, че тя реагира така, както Мери бе предполагала — решеше да не се обажда в полицията, дори да продължава да си мълчи и в бъдеще, понеже се чувства задължена. Това не променяше фактът, че тя щеше

да знае

. И оттук последват усложненията.

Рано или късно Сам щеше да пожелае да й отидат на гости или да я поканят у тях. Тогава положението щеше да бъде безизходно. Тя нямаше да може да обясни на Сам защо щеше да бъде невъзможно да се върне в Тексас, дори и на гости.

Не, цялата работа беше побъркана.

И вече бе твърде късно да се предприеме каквото и да е.

Или… може би не е?

Да предположим, че се наспеше хубаво. Хубав, дълъг десетчасов сън. На другия ден бе събота, ако тръгнеше около девет и караше непрекъснато, можеше да се върне в понеделник рано сутринта. Преди Лайла да пристигне от Далас, преди да отворят банката. Можеше да внесе парите и оттам да отиде направо на работа.

Сигурно ще бъде изморена до смърт. Но от това не се умира, а и никой няма да разбере нищо.

Естествено съществуваше проблемът с колата. Ще са необходими някакви обяснения за пред Лайла. Вероятно можеше да й каже, че бе тръгнала за Феървейл с намерение да изненада Сам за уикенда.