ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

След това наистина го видя — само едно лице, което надничаше между завеските и висеше в пространството подобно на маска. Кърпа за глава прикриваше косата, във втренчения поглед на стъклените очи нямаше нищо човешко. И все пак това не бе маска, не можеше да бъде. Кожата бе смъртно бледа поради дебелия пласт пудра, две трескави петна руж покриваха скулите. Не, не беше маска. Бе лицето на луда старица.

Мери започна да пищи и тогава завеските се разтвориха по-широко, появи се ръка, стиснала голям касапски нож. След секунда този нож пресече писъка.

И гръкляна й.

Норман се разтрепери веднага щом влезе в рецепцията. Това естествено бе реакция от всичко, което се бе случило. А то не бе малко, въпреки че се бе развило твърде бързо. Повече не можеше да го задържа в себе си като в бутилка.

Бутилка.

Ето от какво имаше нужда — да пийне. Разбира се той бе излъгал момичето. Вярно бе, че майка му не би допуснала алкохол в къщата, но все пак той наистина пиеше. Винаги държеше някоя бутилка тук долу в рецепцията. Идват моменти, когато се налага да пийнеш, дори ако стомахът ти не понася алкохол, дори ако няколко унции са достатъчни, за да ти се завърти главата и да припаднеш. Идват моменти, когато ти се иска да загубиш съзнание.

Норман не забрави да спусне кепенците и да изключи неоновия надпис. Така, сега всичко бе наред. Затворено за през нощта. Никой не би забелязал слабата светлинка от настолната лампа, сега, когато кепенците са спуснати. Никой не би могъл да го види как издърпва чекмеджето и изважда бутилката с треперещи като на бебе ръце.

Бебето си иска бутилката.

Той я надигна и удари една глътка със затворени очи. Уискито го изгаряше и това беше хубаво. Натрупаната горчилка трябваше да бъде изгорена. Топлината пропълзя надолу по гърлото и избухна в стомаха му. Може би още една глътка би изгорила и вкуса на страха.

Беше сбъркал като покани момичето в къщата. Норман бе разбрал това в мига, в който си отвари устата, но младата жена бе толкова хубава и изглеждаше толкова уморена и самотна. Той знаеше какво означава да си уморен и самотен, да нямаш никого, към когото да се обърнеш, никой да не се интересува от тебе. Всичко, което възнамеряваше да направи и което след това направи, бе да поговори с нея. Все пак къщата си беше

негова

, нали? Поне толкова негова, колкото и на майка му. Тя нямаше право да определя реда тук.

Читать дальше

И все пак беше грешка. Всъщност той никога не би посмял, ако не беше толкова ядосан на майка си. Искаше му се да я предизвика. Това беше лошо.

Но той бе направил и нещо много по-лошо, след като изрече поканата. Бе се върнал в къщата и бе казал на майка си, че тази вечер ще има компания.