ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Беше се качил направо в нейната стая и бе изрекъл съобщението, като на всичко отгоре бе прибавил: „Това е положението, нищо не можеш да направиш, за да ми попречиш.“

Това беше възможно най-погрешния ход, който можеше да предприеме. И без друго тя бе вече достатъчно възбудена и когато й каза за момичето, което щеше да дойде на вечеря, тя изпадна в истерия. Нейната реакция беше истерична, както и всичко онова, което тя каза. „Ако я доведеш тук, ще я убия! Ще я убия тази кучка!“

Кучка.

Обикновено майка му не се изразяваше така. Но сега каза точно това. Бе болна, много болна. Може би момичето имаше право. Може би майка му наистина трябваше да постъпи в болница. Положението беше такова, че той вече не можеше да се оправя сам с нея. Вече не можеше да се оправя и със себе си, не мажеше да се владее. Какво казваше майка му за самообладанието? Това бе грях. Ти може би ще изгориш в ада.

Уискито го изгаряше. Трета глътка — имаше нужда от нея. Имаше нужда от много неща. Момичето бе право и за това. Така не можеше да се живее. Не можеше да продължава повече по този начин.

Вечерята бе цяло изпитание. Страхуваше се, че майка му може да направи сцена. След като я заключи в нейната стая и я остави горе, той се чудеше дали няма да започне да пищи и да тропа по пода. Но тя бе стояла много тихо, толкова тихо, сякаш слушаше разговора им. Може би точно това бе правила. Можеш да заключиш майка си, но не можеш да й попречиш да чува.

Норман се надяваше, че сега вече си е легнала. Утре може да е забравила всичко. Често се бе случвало. А след това някога, когато той вече мислеше, че тя е забравила напълно някой инцидент, изведнъж, месеци по-късно, когато небето изглеждаше безоблачно, тя го изваждаше на бял свят.

Безоблачно небе.

Изразът го накара да се изкикоти. Подобно нещо вече не съществуваше, останали бяха само облаците и мрака. Както тази вечер.

Тогава той чу звук и рязко се размърда в стола си. Дали не идваше майка му? Не, не можеше да бъде, нали я беше заключил, спомняше си отлично. Трябваше да е момичето в съседната стая. Да, сега я чуваше по-добре — явно бе отворила куфара и си вадеше нещата за през нощта.

Норман отново пийна. Само за да успокои нервите си. Този път помогна. Ръката му вече не трепереше. Не се страхуваше. Поне докато мислеше за младата жена.

Смешно, но когато я видя, той бе обхванат от страшното чувство, че е… как беше думата? Като че ли започваше с им…

Им

позантен. Не, не беше това. Съвсем не се чувстваше импозантен, когато разговаря с жена. Чувстваше се

им

унизиран? Не, защо не бе вярно. Знаеше добре думата, която му се изплъзваше, беше я срещал стотици пъти в книгите, в онези книги, за които майка му дори не подозираше, че той притежава.

Добре, нямаше голямо значение. Когато бе с момичето, той наистина се чувстваше по този начин, но сега не бе така.