ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Беше достатъчно голям и щеше да му свърши добра работа.

Добра работа, о, боже, как можеш да се изразяваш така за това, което възнамеряваш да направиш?

При тази мисъл той се намръщи, след това въздъхна дълбоко. Сега не бе време за самокритики и нравствена самовзискателност. Човек трябва да бъде практичен. Много практичен, много внимателен, много спокоен.

Спокойно нахвърля дрехите в коша. Спокойно взе една стара мушама от масата до стълбите. Спокойно се качи горе, изключи лампата в кухнята, изключи лампата в антрето и излезе навън в тъмнината с коша в ръце и мушамата върху него.

В мрака му беше по-трудно да бъде спокоен. По-трудно му беше да не мисли за хиляда и едно неща, които биха могли да провалят плана.

Майка му блуждаеше някъде наоколо, но къде? Дали не бе отишла на магистралата, готова да се качи във всяка случайно преминала кола. Дали истерията все още я владееше, дали шока от това, което бе извършила, би могъл да я накара да избърбори истината на този, който я намери? И дали всъщност тя бе избягала, или просто не съзнаваше какво прави? Може би тя бе преминала през гората зад къщата за да отиде до техните десет акра земя, които граничеха с блатото. Дали не беше по-добре първо да я потърси?

Норман въздъхна и поклати глава. Не можеше да си позволи подобен риск. Поне не докато онова нещо бе още проснато под душа в мотела. Да остава така бе още по-рисковано.

Читать дальше

Той бе бил достатъчно разумен да изключи осветлението в рецепцията и хотелската стая, преди да излезе от тях. И все пак човек никога не знае кога някоя нощна птица би могла да се появи, да започне да души наоколо и да търси подслон. Не се случваше много често, но макар и рядко, звънецът се бе включвал, понякога дори в два или три часа през нощта. И поне веднъж през нощта се бе отбивала патрулната кола на пътната полиция. Тя почти никога не спираше, но все пак съществуваше и тази възможност.

Той се запрепъва в черната като катран безлунна нощ. По покритата с чакъл алея нямаше кал, но дъждът сигурно бе размекнал почвата зад къщата. Там щяха да останат следи. Това също бе нещо, за което трябваше да мисли. Щеше да остави следи, които дори нямаше да може да види. Само да не бе толкова тъмно! Изведнъж това се превърна в най-важното нещо — да се измъкне от мрака.

Норман въздъхна с облекчение, когато най-сетне отвори вратата на стаята; вмъкна вътре коша, остави го на пода и включи лампата. Меката светлина за момент му върна спокойствието, докато той не си спомни, че тя щеше да издава присъствието му, докато той е в банята.

Бе застанал в средата на стаята и усещаше, че започва да трепери.

Не, не мога да го направя. Нямам сили да я погледна. Няма да вляза вътре. Не искам!

Но трябва. Няма друг начин. И спри да си говориш сам!

Това беше най-важното нещо.