ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Този път вече щеше да направи нещо, веднъж завинаги. Щеше да изпрати майка си там, където и беше мястото. Налагаше се.

Цялата паника, целият страх, целият ужас, повръщането и отвращението го подтикваха към подобно категорично решение. Случилото се бе трагично, ужасно, не се поддаваше на описание и не трябваше да се повтаря никога. Той се чувстваше като нов човек — бе открил себе си.

Норман изтича и натисна външната врата. Не бе заключена. Лампата в хола светеше, но вътре нямаше никой. Огледа се набързо и се заизкачва по стълбите.

Вратата на стаята на майка му бе отворена и светлината проникваше в антрето. Той влезе, без да си дава труда да почука. Преструвките не бяха необходими повече. Сега тя нямаше да може да се измъкне.

Нямаше да може да се измъкне…

Но тя бе успяла.

Спалнята бе празна.

Той можеше да различи набръчканата вдлъбнатина, там където бе лежала, покривката бе хвърлена отново върху голямото старинно легло с балдахин; още можеше да подуши слабия дъх на застояло в стаята. Люлеещият се стол си стоеше в ъгъла, украшенията на полицата бяха подредени по обичайния начин. Нищо не бе променено в стаята на майка му; никога нищо не се променяше тук. Само майка му я нямаше.

Той се приближи до дрешника и започна да рови между закачалките по дългия лост в средата. Тук парливата миризма бе много силна, толкова силна, че главата му се замая, но се долавяше и още някаква миризма. Той не разбра от къде идва, докато не се подхлъзна и не погледна надолу. Една от нейните рокли и кърпата й за глава бяха събрани на топка на пода. Той се наведе за да ги върне по местата им и потрепери от отвращение, когато забеляза тъмните червеникави петна съсирена кръв.

Значи тя се бе връщала тук, беше се преоблякла и отново бе излязла.

Той не можеше да се обади в полицията.

Никога не трябваше да забравя това. Изключено беше да се обади в полицията. Дори и сега, когато знаеше какво бе извършила. Защото тя всъщност не носеше отговорност за постъпките си. Беше болна.

Хладнокръвното убийство е едно нещо, а болестното състояние — съвсем друго. Всъщност ти не си истински убиец, ако нещо в главата ти не е наред. Всички знаят това. Само че понякога съдът не го признава. Беше чел за подобни случаи. Дори ако се съгласяха, че тя не е с всичкия си, те пак ще я затворят. И то не в някое изискано заведение, а в една от онези ужасни дупки. В държавна болница.

Читать дальше

Норман обиколи с поглед спретнатата старомодна стая с пълзящи рози по тапетите. Не можеше да отведе майка си оттук и да я види заключена в килия с решетка на прозореца. За момента той бе в безопасност — полицията дори не подозираше за съществуването на майка му. Тя си живееше тук, в къщата и

никой

не знаеше за нея.