Взе ли си лекарството?
Арманд се изсмива.
— Твърде много се притесняваш за момче на твоята възраст. Ще вдигнеш голяма тупурдия и майка ти ще се тревожи. Недей да учиш краставичаря как да продава краставици. — Все още е в добро настроение, но изглежда поуморена. На масата сме вече почти четири часа. Дванайсет без десет е.
— Знам — отвръща той с усмивка. — Но още не бързам да се сдобия с наследство.
Тя го потупва по рамото и му налива нова чаша. Ръката й не е много уверена, малко вино се разлива на покривката.
— Не се тревожи, имам още много такива.
Завършваме вечерята с моя шоколадов сладолед, трюфели и кафе и по глътка ароматен калвадос в загрети чашки. Анук настоява да си получи canard, бучка захар, напоена с няколко капки от алкохола, после иска още една за Чехълчо. Чашите са пресушени, чиниите ометени. В мангалите просветва жарта. Наблюдавам Арманд, която продължава да говори и да се смее, но не толкова оживено както преди, очите й са притворени, държи ръката на Люк под масата.
— Колко е часът? — пита след малко.
— Почти един — отвръща Гийом.
Тя въздъхва.
— Време е да си лягам. Нали разбирате, вече не съм на ония години.
С мъка се изправя от стола, като не забравя да прибере повечето от подаръците си. Гийом я следи неотклонно с поглед. Той знае. Арманд го поглежда с особена игривост в благата усмивка.
— Не мисля да държа реч — казва с комична сериозност. — Не понасям такива работи. Просто искам да ви благодаря… да благодаря на всички ви… и да ви кажа, че прекарах чудесно. Не помня някога да съм се чувствала по-добре. Хората си мислят, че като остарееш, нямаш право на забавления. — Рижия, Жорж и Зезет я заливат с радостни възгласи. Арманд кима. — Все пак утре гледайте да не ме търсите много рано сутринта — усмихва се леко накриво. — Май не съм си пийнала толкова, откакто бях на двайсет, така че ще ми е нужен повечко сън — предупреждава ме с остър поглед. — Определено ще ми нужен — повтаря мъгляво и се отправя към спалнята си.
Каро скача да я подкрепи, но Арманд я спира с властен жест.
— Спокойно, дъще. Винаги си била такава, все се притесняваш за нещо — обърна се да ме погледне, този път ведро. — Виан ще ми помогне. Останалите могат да почакат до сутринта.
Отвеждам я към стаята й, а другите си тръгват бавно, все още се чуват разговори и смехове. Каро се е вкопчила в Жорж, Люк я е подхванал от другата страна. Прическата й съвсем се е разпаднала, така изглежда по-млада и с по-меки черти. Докато отварям вратата на стаята, я чувам да казва:
„… наистина ми обеща, че ще се премести в «Les Mimosas». Такъв товар ми падна от плещите…“
Арманд също чува думите й и се засмива сънливо.
— Сигурно не е лесно да имаш такава опърничава майка. Сложи ме да си легна, Виан, преди да съм се строполила.
Помогнах й да се съблече.






