На възглавницата има приготвена мека ленена нощница. Докато я мушва през главата си, сгъвам дрехите й.
— Би ли ми сложила подаръците някъде, където ще мога да ги виждам — неясно махване към близкия скрин. — Може би там.
Изпълних заръките й като в сън. Май и аз бях пийнала повечко, отколкото възнамерявах, защото се чувствах странно успокоена. По голямото количество инсулинови ампули в хладилника разбрах, че не си е била инжекции вече няколко дни. Щеше ми се да я попитам дали е убедена, дали наистина знае какво прави. Вместо това разстлах подаръка на Люк върху облегалката на стола, така че да го вижда — копринена феерия от щедро, дръзко, безусловно червено.
Читать дальше
— Върви си, Виан — гласът й бе нежен, но твърд. — Беше чудесно.
Поколебах се. За миг мярнах отраженията ни в огледалото на тоалетката. С новата си прическа ми заприлича на възрастния мъж от видението ми, но лицето й бе ален полъх, усмихваше се. Бе затворила очи.
— Остави лампата — това за сбогуване. — Лека нощ.
Целунах я нежно по бузата. Ухаеше на лавандула и шоколад. Отидох в кухнята да разтребя.
Рижия ме чакаше да ми помогне. Другите си бяха отишли. Анук спеше на дивана с пръст в устата. Измихме съдовете мълчаливо и аз разпределих новите чинии и чаши на Арманд в бюфетите. Рижия се опита да подхване разговор, но аз не можех да говоря с него. Нежното, натрапчиво подрънкване на порцелан и стъкло само подчертаваха тишината около нас.
— Добре ли си? — попита той, поставил нежно ръка на рамото ми. Косата му бе като поляна с невени.
Казах първото, което ми дойде наум.
— Бях се замислила за майка — малко озадачена, си дадох сметка, че не го лъжа. — Щеше да й хареса. Тя обичаше… фойерверките.
Погледна ме. Странните му отнесени очи бяха станали почти пурпурни на приглушената светлина. Прииска ми се да му кажа за Арманд.
— Не знаех, че се казваш Мишел — отроних след малко.
Сви рамене.
— Имената не означават нищо.
— Започнал си да говориш по-различно — възкликнах с изненада. — Преди имаше толкова силен марсилски акцент, а сега…
Усмихна ми както никога досега.
— И акцентите нямат значение.
Лицето ми потъна в шепите му. Ръцете му бяха необичайно меки за работник, бледи и меки като на жена. Запитах се дали поне малка част от онова, което ми е разказвал, е било истина. Макар че явно беше все едно. Целунах го. Миришеше на боя, сапун и шоколад. Попих шоколадовия вкус на устните му и мисълта ми отлетя към Арманд. Винаги съм смятала, че Рижия харесва Жозефин. Тази мисъл не излезе от главата ми дори докато го целувах. Ала знаех, че това бе единствената магия помежду ни, с която можехме да преборим нощта. Най-простата магия, огньовете, които носим от планината за Beltane
95
95 Фестивал, провеждан в първия ден на май в чест на началото на лятото и сезона на пашата. — Б.пр.






