В него се усеща нотка, която, ако се заслушам внимателно, съм сигурна, че ще разпозная. Нотка на непокорство, дори въодушевление. Страховете ми ги няма. Теб също те няма, маман, въпреки че винаги ще те чувам да ми говориш. Вече няма да се страхувам от образа си в огледалото. Анук се усмихва насън. Можех да остана, маман, тук имаме дом, приятели. Ветропоказателят пред прозореца ми се върти, върти. Представям си, че го слушам седмица след седмица, година след година. Представям си, че поглеждам през прозореца в една зимна утрин. Новият глас в мен избухва в смях, звукът е нещо като завръщане у дома. Новият живот в мен се завърта леко, сладостно. Анук бълнува, от устата й се ронят безсмислени звуци. Малките й ръчички се впиват в рамото ми.
— Моля те — гласът й потъва в пуловера ми. — Попей ми, маман — отваря очи. Земята, видяна от голяма височина, има същия зеленикавосинкав оттенък.
— Добре.
Тя се унася, а аз подхващам тихичко:
„V’la l’bon vent, v’la l’joli vent
V’la l’bon vent, ma vie m’appelle…“
С надеждата, че този път ще е приспивна песен. Че вятърът няма да чуе. Че този път… моля те, само този път… ще си тръгне без нас.






