Прекалено е гиздав — в гласа й нямаше неодобрение, само полукомичен фатализъм. — Чувам, че наш’то падре вече те е намеркал — добави злостно. — Предполагам мисли, че е неудачно да има магазин за шоколад насред площада — хвърли ми още един от онези подигравателни, насмешливи погледи. — Знае ли, че си вещица?
Вещица, вещица. Не намери правилната дума, но знам какво има предвид.
— Защо мислиш така?
— Ми то е очевидно. Предполагам защото взаимно се разпознават — и се засмя, сякаш засвири оркестър от побеснели цигулки. — Падрето не вярва в магии. А честно да ти кажа, не съм убедена, че вярва и в Господ. — В гласа й се долавяше едновременно снизхождение и пренебрежение. — Бая още има да учи тоз човек, нищо че е със степен по теология. И глупавата ми дъщеря също. Човек не получава научни степени в живота, нали така? — съгласих се и я попитах дали познавам дъщеря й. — Предполагам. Каро Клермон. Най-празноглавата бучка глупост в цял Ланскене. Думи, думи, думи и нито капка мозък — забеляза усмивката ми и кимна ведро: — Не се тревожи, скъпа, на моята възраст вече нищо не мож ме обиди. Пък и к’во да ти кажа, метнала се е на баща си. Това ми е голямата утеха — закачлив поглед: — Тук нямаме много развлечения. Особено като човек стане на възраст — млъкна и пак впи очи в мен: — Ама така като те гледам, май нещата ще се променят.
Ръката й докосна моята като хладен дъх. Опитах се да уловя мислите й, да разбера дали не ме взема на подбив, но всичко, което успях да усетя, бе жизнерадостност и топлота.
— Обикновен магазин за шоколад — усмихнах се.
— Май наистина ме мислиш за вчерашна — изкикоти се Арманд.
Читать дальше
— Но, мадам Воазен…
— Арманд — черните й очи заблестяха радостно. — Така се чувствам млада.
— Добре. Но наистина не разбирам защо…
— Знам какъв вятър те довя. Почувствах го. Mardi Gras, карнавалът. „Les Marauds“ бъкаше от празнуващи: цигани, испанци, калайджии, pieds-noirs
21
21 Букв. „чернокраки“ (фр.) — Така наричат децата от смесени бракове между французи и алжирци. — Б.пр.
и неканени гости. Познах ви веднага — теб и малкото ти момиченце. Какви имена сте си избрали този път?
— Виан Роше — отвърнах с усмивка. — А това е Анук.
— Анук — повтори си Арманд. — А малкият сив приятел? Очите ми вече не са същите. Какво е той? Котка? Катерица?
Анук разтърси къдравата си главица.
— Заек — отвърна хем игриво, хем леко възмутено. — Казва се Чехълчо.
— О, заек. Ама разбира се — Арманд ми смигна тайничко. — Е, та както казах, знам какъв вятър ви довя. Аз самата съм го усещала веднъж-дваж. Може и да съм стара, но още не се е родил оня, дето ще ме преметне. По никой начин.
Кимнах.
— Сигурна съм в това. Защо не наминеш към магазина някой ден. Имам дарбата да разпознавам вкусовете на хората. Обещавам ти голяма кутия от любимите ти лакомства.
Арманд се засмя.






