ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга втора от поредицата "Екзорсист" На Били и Дженифър И Исус го попита: как ти е името? А той отговори и рече: легион ми е името понеже ние сме много. Евангелие от Марко 5:9 Той си мислеше за смъртта в нейните безкрайни стенания, за ацтеките, изтръгвали живи сърца, и за рака, и за тригодишните, погребвани живи, и се учуди дали Бог е отчужден и жесток, но после си спомни за Бетовен и пъстротата на нещата, и за Ура за Карамазов , и за милосърдието. Погледна към слънцето, изгряващо иззад Капитолия, обагрящо Потомак с оранжева светлина, и после надолу към безчинството, към ужаса в краката си. Нещо беше сгрешено между човека и неговия създател и доказателството беше тук, върху този кей за лодки. — Мисля, че са го намерили, лейтенант. — Моля? — Чука . Намерили са го. — Чука? О, да… Мислите на Киндерман се счепкаха със света. Той вдигна поглед и видя екипа от криминалната лаборатория на кея. Те събираха с капкомер, епруветка и форцепс; запечатваха всичко с фотоапарат, бележник и тебешир. Гласовете им бяха приглушени, просто прошепнати откъслеци, и те се движеха без звук, сиви фигури в сън. Бръмченето от моторите на синия полицейски влекач наблизо се смесваше със сутрешния край на страха. — Е, предполагам, че вече свършихме тук, лейтенант. — Наистина ли? Така ли? Киндерман присви очи от студа. Претърсващият хеликоптер отлиташе, треперейки ниско над калнокафявия мрак на водите, а светлините му премигваха в убито червено и зелено. Детективът го наблюдаваше как се смалява. Той изчезна в зората като увяхваща надежда. Слушаше, наклонил леко глава; после потрепери и ръцете му бръкнаха дълбоко в джобовете на палтото му. Писъкът на жената бе станал по-пронизителен. Той дереше с нокти сърцето му и сплетените дървета, замлъкнали по бреговете на заледената река. — Исусе… Киндерман погл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

За момент опита познатите бягства: представяйки си, че вселената и всичко в нея са просто мисли в ума на твореца; или че светът на външната реалност не съществува никъде другаде, освен в собствената му глава, така че всъщност нищо извън него не страда. Понякога това помагаше. Този път не помогна.

Киндерман огледа буцата под брезента. Не, не беше това, помисли си той: не злото, което избираме или причиняваме. Ужасът беше злото в тъканта на творението. Песните на китовете бяха завладяващи и прекрасни, но лъвът раздираше стомаха на гнуто и мъничките ихневмони

1

1 Вид насекомо — Б.пр.

хранеха живите тела на гъсениците под красивите люляци по ливадите; черногърлият медовод

2

2 Птица в Азия и Африка, за която се смята, че води хората и животните към гнездата на дивите пчели и към техния мед — Б.пр.

чурулика весело, но снася яйцата си в чужди гнезда и когато малката му птичка се излюпи, тя веднага убива заварените си братя с твърдата, остра кука на върха на човката си, която пада своевременно след завършването на кланицата.

Каква безсмъртна ръка или око?

Киндерман направи гримаса при ужасния спомен за болничното психично отделение за деца. В една стая имаше петдесет легла с клетки, всяка с пищящо дете в нея. Сред тях имаше и едно осемгодишно, чиито кости не бяха пораснали от ранното му детство. Могат ли славата и красотата на творението да оправдаят болката на едно такова дете? Иван Карамазов заслужаваше отговор.

— Слоновете умират от инфаркт, Стедман.

— Моля?

— В джунглата. Те умират от стрес заради храната си и заради снабдяването с вода. Опитват да си помагат един на друг. Ако някой от тях умре твърде далеч, другите пренасят костите му до своето гробище.

Патологът премигна и дръпна яката на палтото си още по-силно. Беше чувал за тези полети, за тези неуместни забележки и че напоследък те се появявали все по-често; но за пръв път ставаше свидетел на нещо такова. Из управлението се носеха слухове, че Киндерман, колоритен или не, е започнал да оглупява от старост и сега Стедман го огледа с професионален интерес, но не видя нищо необичайно в маниера на обличане на детектива: прекалено голямото, оръфано сиво вълнено палто; измачканите панталони, размъкнати и протрити; отпуснатата филцова шапка, в чиято лента стърчеше перото на някоя шарена, непочтена птица.

Човекът е ходещ вехтошарски магазин

, помисли си той и зърна тук-там петна от яйца. Но той знаеше, че това е съвсем характерно за стила на Киндерман. Тук нямаше нищо необичайно. Не и във физическата му външност: късите, дебели пръсти бяха с прилежно изпилен маникюр, бузите му блестяха от сапуна, а влажните кафяви очи, увиснали в ъгълчетата, сякаш все още се взираха в отминалото време.