ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Челюсти Питър Бенчли Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород. Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега. От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина. Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа. — Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата. — Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък. След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна. — Да се изкъпем ли? — попита тя. — Върви. Аз ще те почакам тук

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Като построява сюжета на книгата си, Бенчли — този съобразителен познавач на занаята, използва предишните знания, без да се смущава от факта, че неговият роман е несъизмерим с творенията на класиците по богатство на изобразителните средства и дълбочина на философската мисъл. Обаче това, което принизява писателя до равнището на неловко подражание на великите образци, понякога не засяга истински собствените познавателни аспекти на неговата работа. Романът „Челюсти“ принадлежи на своето време, на 70-те години на XX век, и като произведение, реалистично в основата си, е в съзвучие с някои явления в съвременната социална действителност в САЩ. Ще се опитаме да коментираме това.

Действието в книгата на Бенчли се развива през лятото на 1973 година в Лонг Айлънд — „дългия остров“, потопен с единия си край в обширния залив на Ню Йорк, а със своето победоносно крайбрежие — разгърнат към Атлантическия океан. За десетки хиляди от не най-богатите нюйоркчани, на които отпуск във Флорида или на Бахамските острови не е по джоба, опналите се на много мили пясъчни плажове на Лонг Айлънд представляват съвсем нелоша възможност за летен отдих. В описанието на измисления град Амити (което в превод от английски означава „дружелюбие“) са въплътени много обобщени черти на провинциална Америка, която от гледна точка на условията за живот видимо е изместила в очите на обществеността образа на големия шумен град.

Завръзката на драматичните събития, потресли Амити, съвсем не се базира на фантастична хипотеза. Вестта за гибелта на министър-председателя на Австралия във водите, близо до плажовете на Сидни, привлече навремето си вниманието на най-големите световни информационни агенции. Ихтиологът Хупър представя на страниците на романа други примери за нападение на акула върху човек. В крайбрежните води няма да срещнем чудовища, поразяващи въображението, ала в открития океан, където мерят сили природните стихии, които човекът се стреми да победи и да ги принуди да му служат, те все още могат да му отправят предизвикателство. Подобно на белия кит Моби Дик в романа на Мелвил грамадната бяла акула-човекоядец не е просто тъпа животинска сила. Тя е ясен художествен символ, олицетворение на неуморното, намиращо се във вечно движение гибелно начало.

Увлекателната интрига на борбата с морския хищник едва във финалните глави изтласква на заден план онова, което може да се нарече „социална анатомия“ на типичната клетка на американското общество. Градът Амити, по много признаци самостоятелен стопански организъм, и анализът на неговия живот у Бенчли са издържани в духа на почитаните в САЩ трудове на политикономисти от англо-шотландската школа (А. Смит, Дж. С. Мил).