ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Челюсти Питър Бенчли Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород. Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега. От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина. Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа. — Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата. — Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък. След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна. — Да се изкъпем ли? — попита тя. — Върви. Аз ще те почакам тук

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Челюсти

Питър Бенчли

Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород.

Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега.

От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина.

Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа.

— Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата.

— Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък.

След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна.

— Да се изкъпем ли? — попита тя.

— Върви. Аз ще те почакам тук.

Жената стана и се приближи до водата — там, където вълните нежно се разбиваха и галеха глезените й. Беше едва средата на юни и водата бе по-хладна от въздуха. Жената се обърна и извика:

— Идваш ли?

Но не получи отговор — мъжът вече спеше. Жената понечи да се върне, но после отново побягна напред. Носеше се леко и красиво, докато една по-голяма вълна не се удари в коленете й. Олюля се, но успя да се задържи права и пристъпи към следващата, по-висока вълна. Сега водата стигаше до кръста й. Жената отметна коси от очите си и продължи навътре, докато водата покри раменете й. Тогава заплува с резки движения, с глава над водата като неумел плувец.

На стотина метра от брега рибата усети как отмереният ритъм на океана се променя.